Клекналото положение беше много неудобно за него заради раненото му бедро. Лепра стана, откри в ъгъла табуретка, седна, но остави фенера там, където си беше.
— Работиш за Черния нокът — рече той.
— Не точно. Работя за един благородник, който може би… Ти служиш на един господар, аз — на друг.
— С тази разлика, че аз съм свободен да ида където искам…
— Вярно е.
— Кой е този благородник?
— Много добър въпрос.
— Агентите на Кардинала няма да схванат разликата. За тях ти си служител на Черния нокът.
— А това прави още по-ценна скромната ми личност, нали?
— Никога няма да излезеш оттук.
— Не се знае…
Мускетарят въздъхна, замисли се как да убеди човек, който беше изгубил всичко и на когото нямаше какво да предложи. Ако не успееше да принуди Маланконтър доброволно да се разприказва, единственото възможно решение на въпроса го смущаваше силно.
Но нали ставаше дума за живота на Анес.
— Кардиналът не знае за появата ти тук, нали? — запита го затворникът. — Хайде казвай, какво те води насам?
— Ще ти предложа една сделка, от която не би могъл да се откажеш.
Навън, пред „Шатле“ чакаха Ла Фарг и Алмадес. Те бяха пристигнали пеша, а останалите Остриета пазеха конете по-далече, в началото на улица „Сен Дьони“.
— Вярвате ли, че Лепра ще успее?
— Да се надяваме.
Размениха само тези думи, бяха изпълнени с тревога, непрекъснато следяха колко е часът и наблюдаваха кой излиза от огромната и всяваща ужас крепост.
Най-накрая, когато камбаните отброиха, че е минал половин час, видяха, че се появи широкопола шапка, а под нея — мантията на куцащ мускетар.
— Куца не с крака, който е ранен — отбеляза Алмадес.
— Какво значение има това?
Хвърлиха се и обградиха Маланконтър колкото е възможно по-близо, но без да привличат внимание.
— Ще бъдеш свободен едва след като ни разкажеш всичко, което искаме да научим — рече му Ла Фарг с твърд глас.
— И откъде да зная, че след това няма да ми погодите мръсен номер?
— Аз съм гарант. Но ако се опиташ да се измъкнеш…
— Разбрах.
Бързо се насочиха към Остриетата и към конете, като се бояха някой от пазачите при портите на „Шатле“ да не се опита да ги спре.
— Кои сте вие? — запита Маланконтър. — И как успяхте да организирате бягството ми?
— Възползвахме се от смяната на стражите — обясни Ла Фарг, като същевременно хвърляше дискретни погледи наоколо. — Онези, които са видели Лепра да влиза, са различни от надзирателите, които са го пуснали да излезе. Шапката, мускетарската мантия, пропускът, подписан от господин Дьо Тревил, и бялата рапира свършиха останалата работа. Впрочем трябва да ми ги върнеш.
— А Лепра? Не се ли безпокоите за него?
— Разбира се.
— Как ще излезе на свобода?
— Може би никога няма да успее.
19.
Вероятно вече бе станало осем часа вечерта и падаше мрак. Все така в плен, Анес видя достатъчно, за да разбере какво ще се случи в големия укрепен замък. Подготовката завърши. От двете страни на платформата под небето бяха разположени три реда пейки, застлани с черен плат. Върху платформата беше поставен жертвеник пред голяма велурена възглавница. Вдигнаха високи хоругви, декорирани с позлатена драконовска руна, които вятърът развяваше. Факли осветяваха сцената и кладите бяха подготвени да пламнат. Мъжете и драките, които подредиха всичко, не бяха работници, а наемници, командвани от Савелда, под ръководството на много млад и много елегантен рус кавалер, когото Анес не познаваше и към когото се обръщаха с „маркизе“: името му беше Ганиер. Когато изпълниха задачата си, наемниците, които не бяха на стража, се събраха около лагерния огън, далеч от декора, който подготвиха, близо до конюшнята и до навеса за виверните, в подножието на отчасти срутената крепостна стена.
От един час насам пейките се изпълваха с мъже и няколко луксозно облечени жени, чиито коне и карети бяха оставени при главната врата на замъка. Носеха черни домина, както и воали от червена дантела, които покриваха устните и брадичките им. Видимо неспокойни, те бяха замрели в очакване и почти не разговаряха.
Анес знаеше защо.
Тя никога не беше присъствала на подобна церемония, но имаше представа за нея благодарение на послушничеството си при Белите дами, религиозния орден, който трябваше да предпази кралството от драконовата зараза. Черният нокът — чиято будеща страх емблема украсяваше хоругвите и дори бе гравирана в дървото на жертвеника — не беше обикновено тайно общество. Ръководено от дракони магьосници, то основаваше властта си върху древни ритуали, осигуряващи безпрекословната вярност на посветените, като ги привързваха духовно към едно по-висше съзнание, това на Прастария дракон, който проникваше в същността им. Впрочем една ложа на Черния нокът беше нещо много повече от обединение на заговорници, жадни за могъщество и богатство. Тя беше продукт на ритуал, позволяващ на фанатичното съобщество да се превърне в инструмент и приемник на душата на Прастария дракон — той от този момент отново оживяваше благодарение на людете, които му посвещаваха част от себе си, и пак упражняваше своята власт над земята, откъдето някога беше изгонен. Тази церемония можеше да бъде ръководена само от дракон, познавач на великите тайни на драконовата магия. Беше необходима и много рядка реликва, Сфера на душата, откъдето в точния момент щеше да бъде освободена душата на Прастария дракон.