Малко преди това Анес видя да пристига черна карета. Елегантна дама с воал на лицето и червено-сива рокля слезе, съпроводена от някакъв благородник. Той оправи маската си и когато леко я повдигна, Анес, изпълнена с изненада, успя да зърне лицето му: беше Сен Жорж, капитанът на гвардейците на Кардинала. Той и жената се увериха, че приготовленията са завършени, а след това към тях се присъединиха Ганиер и Савелда, с които размениха няколко думи и се обърнаха към руината, където държаха Анес, в подземието на бивша фурна за хляб. Затворничката бързо се отдръпна от прозорчето, за момент си помисли, че ще дойдат да я навестят, но каретата потегли, отведе всички, с изключение на Савелда, насочи се към главната кула на замъка и премина по подвижен мост над обраслия с храсталаци защитен ров.
Тъй като знаеше, че церемонията няма да започне, преди да падне мрак, Анес реши да изчака спускането на здрача, за да действа, като се възползва от нощните сенки.
Моментът настъпи.
Във вече тъмното мазе тя се обърна към тлъстата и мръсна жена, която я пазеше, но всъщност беше забила нос в ръкоделието си. Дебеланата беше първото препятствие, което трябваше да преодолее. Следващото беше заключената врата и часовият, поставен предвидливо от Савелда пред нея.
— Жадна съм — рече тя, за да привлече вниманието на надзирателката си.
Дебеланата присви рамене.
— Нима нямам право дори на чаша вино? — настоя Анес с невинен глас.
Жената се замисли, поколеба се, представи си розовата амброзия и облиза с език устните си, изпълнена с желание.
— Плащам скъпо за чаша студено вино. Вземете, това е ваше, ако го искате…
Анес свали един от пръстените си и ѝ го подаде. В погледа на дебеланата алчността се смеси с желанието. Но продължаваше да се колебае.
— Заслужили сме малко винце, нали? В края на краищата, от дълги часове сме затворени тук.
Дебеланата присви клепачи, още веднъж облиза устните си, а устата ѝ беше пресъхнала. Остави плетката си, промърмори нещо, което приличаше на одобрение, стана и почука на вратата.
— Какво има? — запита стражът от другата страна.
— Жадни сме — изрече жената.
— Хубава работа!
— Иди ни потърси една бутилка.
— И дума да не става.
— Тогава мен ме пусни.
— Не.
Макар и бясна от яд, дебеланата беше готова да се откаже, когато Анес се приближи към нея и отново ѝ показа пръстена.
— Момичето може да си плати.
— С какво?
— С пръстен. Златен.
След малко Анес чу, че някой вдига дървената греда, с която бе залостена вратата.
Тя се усмихна леко.
— Покажи — рече мъжът и отвори.
Подир няколко минути Анес се озова под мрачното, озарявано от огньовете небе, облечена с дрехите на пазача си и екипирана с неговите оръжия. Техният собственик лежеше в подземието, с кука за плетене, забита в окото му чак до мозъка. Дебеланата се беше проснала недалеч от него, а втората кука стърчеше от врата ѝ.
Анес внимателно огледа околността, нахлупи шапката върху главата си и се отдалечи леко приведена, молейки се никой да не я спре. Видя, че идва маскиран кавалер, който размени няколко думи със Савелда, без да слиза от седлото, след това потегли към главната кула.
Тя пое в същата посока.
20.
Пристигнал по мрак, Ленкур откри големия укрепен замък, осветен от огньовете и фенерите. Преминавайки оттам, той разгледа мястото, където щеше да бъде проведена церемонията по посвещаване, обърна внимание на чакащите да бъдат посветени — маскирани като него, — мерна Савелда и насочи коня си нататък.