Това продължи сякаш цяла вечност.
Историята започна в Мадрид, където Арно дьо Ленкур, вече на служба при Кардинала, беше настанен като частен секретар и довереник на аристократ изселник, посредством когото Франция официално общуваше с испанската корона. Един агент на Черния нокът се сближи с него по време на двегодишната му мисия и отгатвайки с кого си има работа, Ленкур веднага информира Ришельо с тайно писмо. Кардиналът му нареди да продължи играта, но без да се компрометира прекалено много: трябваше противникът да движи пионките си съвсем спокойно. Ленкур си позволи няколко прояви на добра воля спрямо Черния нокът, а организацията от своя страна, тъй като се боеше да не провали възможния и обещаващ успех, не поиска кой знае колко много от него. Нещата не стигнаха по-далече, докато той се върна в Париж.
Приет сред гвардейците на Кардинала, Ленкур бързо получи чин енсин. Той не можа да разбере дали това внезапно издигане по служба беше награда за верността му, или беше с цел да възбуди алчността на Черния нокът. Както и да е, след дълго мълчание организацията се свърза с него посредством маркиз Дьо Ганиер. Благородникът му разкри за кого са предназначени сведенията, които предаваше в Испания. Даде му да разбере, че вече е много късно и няма начин да се откаже. Трябваше да продължи да служи на Черния нокът с ясно съзнание за мисията си. Нямаше да съжалява, щеше да бъде възмезден.
Със съгласието на Ришельо, Ленкур се престори, че приема, и в продължение на месеци предаваше на новите си господари внимателно подбрани сведения, като спечели доверието им и се издигна в сенчестата им йерархия. Задачата му беше да открие този или тази, които ръководят зараждащата се ложа на Черния нокът във Франция. Също така трябваше да им попречи да постигнат целите си и да демаскира шпионина, който несъмнено действаше на високо равнище в Кардиналския дворец. Бяха взети много сериозни предпазни мерки. Ленкур не общуваше с Ришельо по обичайните тайни канали — дори Рошфор не подозираше нищо. Единственият му контакт беше със стария Виелист, с когото се срещаше в окаяна кръчма и за когото не знаеше абсолютно нищо, освен че Кардиналът му вярваше безпрекословно.
Но тази комедия не можеше да продължава до безкрай. Тъй като предаваше не толкова съществена информация, колкото на пръв поглед изглеждаше, и понеже тя винаги обслужваше в по-голяма степен Франция, отколкото враговете ѝ, Черният нокът най-накрая щеше да отгатне каква игра въртеше той. Трябваше да побърза, и то колкото е възможно повече, защото скоро щеше да бъде създадена френска драконова ложа…
В тесен кръг, като се има предвид, че само отец Жозеф беше в течение на заговора, Ришельо и Ленкур измислиха дързък план. Енсинът трябваше да бъде заловен. Обвинен в предателство, Ленкур беше арестуван, хвърлен в затвора, а след това — освободен, тъй като заплаши да разкрие много важни документи. Такива документи не съществуваха. Но явно се оказаха достатъчно значими, за да принудят Черния нокът да приеме искането на Ленкур: да го обяви за посветен заради заслугите му.
Впрочем планът не предвиждаше да се стигне чак дотук. Важното беше той да открие водача на Черния нокът във Франция и да научи датата и мястото на голямата церемония за посвещаване. Посредством Виелиста трябваше да информира Ришельо, за да бъде организиран голям ответен удар.
Но Виелиста не дойде на срещата.
И за това си имаше причина…
Виконтесата вдигна безразличен поглед към трупа на наемника и се усмихна на Ленкур.
— Ами сега?
Все така изправен пред насочения към него пищов на Ганиер, шпионинът на Кардинала се поколеба, още по-силно притисна Сен Жорж и посочи с брадичка Виелиста.
— Мъртъв ли е?
— Може би?
— Кой го предаде?
Този въпрос не даваше мира на Ленкур. С изключение на него, само Ришельо и отец Жозеф знаеха каква е ролята на Виелиста в играта. Дори предателят Сен Жорж не подозираше нищо.
— Никой — отговори младата жена.
— Тогава как…
— Не съм толкова наивна, колкото ме смятате, господине. Просто наредих да ви следят.
Ленкур смръщи вежди.
— Кой?
— То — тя посочи с пръст дракончето. — Благодарение на него научих за последната ви среща със стареца. Можете да се досетите какво се случи след това… Всъщност трябва да ви благодаря, че принудихте граф Дьо Понтеведра да отдалечи Остриетата на Кардинала от нас. Но много се опасявам, че това беше последната услуга, която ни оказахте…