Като разбра, че не може да стори нищо друго, освен да се опита да спаси живота си, Ленкур изрита с все сила жертвата си в глезените и рязко го бутна. Сен Жорж политна напред и се строполи в ръцете на Ганиер. Но той успя да стреля и улучи шпионина на Кардинала в рамото, докато се промъкваше през вратата и се опитваше да я затвори след себе си.
Ганиер се освободи от товара си, но вратата не се поддаде на натиска му, когато се хвърли да настигне беглеца. Той се обърна и погледна безпомощно към виконтесата.
Много спокойна, тя нареди:
— Да оставим на Савелда грижата да търси господин Дьо Ленкур. Ние тримата трябва да свършим доста по-важни неща. Церемонията не бива да закъснява.
21.
С фенер в едната ръка и рапира в другата, Савелда отвори с ритник вратата на празна и пълна с прах стая, слабо озарена от нощния зрак, който се прокрадваше през единственото прозорче. Той огледа помещението от прага, а в това време наемниците търчаха нагоре-надолу по стълбите.
— Тук няма никой! — обяви той. — Продължете издирването. Претърсете основно главната кула. Ленкур не може да е отишъл далече.
След това затвори вратата.
Мълчанието се възвърна и мина малко време, преди Анес да се спусне от гредите на тавана, за които се беше закрепила. Предпазливо долепи ухо до вратата и успокоена се върна назад и погледна през прозорчето. Тя не знаеше кой е Ленкур, и мисълта, че Савелда търси някой друг, а не нея, я поуспокои. Очевидно бягството ѝ все още не беше разкрито. Но бандитите, които претърсваха кулите, бяха не по-малко опасни за девойката.
Навън, сред руините на укрепения замък, на петдесетина метра от главната кула, ритуалът продължаваше.
Той започна при изгряването на луната, воден от Ганиер, който стоеше гологлав, облечен с церемониална роба. Произнасяше заклинанията на древен драконовски език, неразбираем за аудиторията, но чиято мощ, независимо че смисълът се губеше, проникваше в душите на зрителите. Разтърсени, кандидатите за посвещаване слушаха, обзети от магически плам.
После виконтесата, все така маскирана, се появи тържествено под топлата светлина на факлите и кладите, и зае мястото си пред жертвеника. Настъпи тежка тишина, а през това време Ганиер се приближи до нея и с наведена глава, със скръстени на корема ръце, се съсредоточи. Тогава тя започна на драконовски език дългата молитва на Прастарите дракони, чиито истински имена произнасяше, и ги призоваваше да защитят събралите се люде. Това продължи дълго, всеки Прастар дракон трябваше да бъде назован с титлата си и да бъдат изредени тесните му семейни връзки. Имената, които изричаше преди всеки панегирик, бяха повтаряни от Ганиер в качеството му на Първи посветен, а след това подети в хор от множеството.
Накрая виконтесата отвори едно ковчеже, поставено върху жертвеника, и извади Сферата на душата, която вдигна високо. Все така на драконовски език, призова Саск’Креш, Прастария дракон, чиято първична същност предизвикваше черни вихри в кълбото. Тя спомена всичките му родители и наследници, всичките му достойнства, всички факти, говорещи за легендарна слава, и докато декламираше, атмосферата се изпълни с нечие колкото възбуждащо, толкова и ужасяващо присъствие, дошло от кладенеца на времето и възкръснало напук на природните закони.
Тогава, начело с Ганиер, последван от Сен Жорж, всички участници в ритуала преминаваха чинно пред жертвеника, падаха на колене през виконтесата, целуваха Сферата на душата, която беше поставена на тяхната височина, след това се изправяха и отминаваха. Посредством тази целувка те изразяваха волята си. Бяха готови да жертват част от себе си, очакваха Саск’Креш да се покаже и да проникне в душите им.
Изпаднала в транс, виконтеса Дьо Маликорн насочи кълбото към луната. Тя издаде на висок глас някаква заповед. Вихрушки се надигнаха около нея. Над укрепения замък облаците по небето се разпръснаха, сякаш прогонени от центробежна сила. От побелялата Сфера на душата се отделиха сиви и черни спираловидни изпарения. Те се вдигнаха във въздуха, подобни на дълга панделка, а някакъв глух шум се развихри в мрака, постепенно изникна формата на призрачен дракон, който нарасна, разпери криле, достигна огромни размери. В течение на векове Саск’Креш беше надвивал смъртта, пленник на Сферата на душата, в която беше концентрирана цялата му мощ. Той триумфираше, почти възстановен напълно, макар опашката му все още да не успяваше да се освободи от реликвата, която виконтесата държеше здраво, а тялото му се мяташе в екстаз. Не му оставаше нищо друго, освен да приеме властта над душите, предложени му от неговите верни чада.