Никой не чу изстрела, но всички видяха как млечно бялата в този момент Сфера на душата се разлетя на парчета.
Виконтесата изстена и се строполи на земята. Останалите изпаднаха в шок и не знаеха какво да правят, а Саск’Креш нададе ужасяващ вой и се сгърчи. Освободен от реликвата, преди напълно да се възстанови, той се мяташе диво, приличаше на животно, попаднало в клопката на пожар, който се готвеше да го погълне.
Ганиер първи дойде на себе си.
Той се хвърли към изгубилата съзнание виконтеса, клекна, леко я повдигна, убеди се, че диша, и безпомощно се заоглежда наоколо, надявайки се да разбере какво става.
Нима ритуалът се беше провалил?
Небесата отново тъмнееха. Продължавайки да вие, призрачният дракон примираше от болки, а от тялото му се отделяха части, подобни на парцали от мъгла. Проблясваха светкавици, чуваше се буреносен тътен. Пурпурни и златни отражения раздираха мрака. Саск’Креш освобождаваше сила, която търсеше отдушник.
Ганиер видя дракончето на виконтесата, което летеше край тях. Влечугото яростно изръмжа в отговор на проявеното внимание от страна на маркиза и се отправи към главната кула на замъка. Той го проследи с поглед и съзря фината струйка пушек, която излизаше от едно прозорче.
С все още димящ в ръката пищов, Анес бързаше надолу по стълбата на кулата, откъдето стреля скрита и без да пропусне нито миг от церемонията. Осъзнавайки какво се разиграва там и съмнявайки се, че ще види пукването на зората, тя реши, страх — не страх, да предизвика колкото е възможно по-големи поражения и изчака разгара на ритуала, за да се намеси.
Сега трябваше да оцелее и може би да успее да избяга.
Слезе един етаж по-ниско, стигна на първия и чу чевръсти крачки, които идваха насреща ѝ. Изруга, издърпа стара драперия от стената и я хвърли като мрежа за риба срещу първите наемници, които се появиха, изрита някого и му счупи челюстта. Жертвата ѝ падна назад и повлече другарите си, всичките бяха обвити в прашната материя, която се опитваха да разкъсат, но не успяваха да се освободят от нея. Тези, които се трупаха след тях, трябваше да отстъпят назад, но изведнъж прозвуча гневният глас на Савелда.
Анес смени посоката и тръгна нагоре, като прескачаше през четири стъпала. Единствената ѝ надежда беше да се изкачи на върха на кулата и да поеме по обиколния път, който свързваше сградите на централната част. Внезапно насреща ѝ се появи самотен бандит. Тя измъкна рапирата си, отби удара му, а след това заби дръжката на пищова си в слабините му и го запрати да си счупи врата по стълбата надолу.
Хората на Савелда бяха по следите ѝ, тя стигна до последния етаж на кулата, когато нечия ръка я хвана за рамото. Един мъж се беше прилепил до стената, край малка вратичка, която почти не се виждаше в полумрака. Анес се озова в началото на тесен коридор, прилепена до човек, който ѝ прошепна:
— Тихо.
Тя не промълви нито дума и не помръдна, а в това време наемниците от другата страна на вратата поеха, без да спират, по пътя между кулите.
— Името ми е Ленкур. Не се бойте.
— От какво да се боя?
Ленкур усети, че острието на кама бавно пълзи между бедрата му.
— Аз служа на Кардинала — прошепна той.
— Търсят ви, господине.
— По това си приличаме. А вие как се казвате?
— Анес. Чух изстрел малко преди да започне церемонията. С вас ли беше свързана пукотевицата?
— В известен смисъл. Елате, те скоро ще се усетят.
Безшумно поеха по тъмния коридор и минаха покрай сводест прозорец.
— Ранен сте — отбеляза Анес, като съзря кървящото рамо на Ленкур.
— Не аз стрелях.
— Можете ли да си движите рамото?
— Да. Почти не е засегнато, куршумът само го одраска. Нищо сериозно.
Преминаха през друга врата и влязоха в коридор, осветяван от правоъгълни прозорци, гледащи към двора. Таванът беше толкова нисък, че не можеха да вървят, ако не се превият одве.
— Този коридор извежда право на обходния път. По него ще стигнем до съседната кула. Вероятно все още не ни търсят там.
— Изглежда, добре познавате района…
— Отскоро.
В края на коридора пак се натъкнаха на врата.
Ослушаха се, отвориха я предпазливо, излязоха зад гърба на постови, когото Ленкур закла и прихвана, за да не се чуе шум от падане. До тях достигна голяма олелия на долните етажи, намериха всички врати заключени и се принудиха да изкачат няколко стъпала и да повдигнат някакъв капак, за да се озоват на покрива.
За щастие, той беше безлюден, независимо че видяха факли и силуети да се движат по един от съседните покриви — този, който Савелда и хората му претърсваха. В бурното небе призрачният дракон беше отстъпил място на могъща, неконтролируема магическа енергия. Алени и златни светкавици цепеха висините. Гръмотевичен тътен пронизваше вътрешностите на хората и заплашваше да срази укрепения замък.