— Господине, баща ми вероятно ще ви гълчи.
Той се обърна, видя Жюстин, която стоеше на прага, но не влезе, навярно защото ѝ беше забранено да се приближава до конете.
Заинтригуван, старият благородник свъси вежди. Трудно беше да си представи човек някой да „гълчи“ храбрец като него. Обаче малката все още беше във възраст, в която детето не се съмнява в непобедимостта на своя баща.
— Ще ме гълчи ли? Наистина?
— Татко беше много разтревожен. Мама също. Очакваха да се върнете още вчера вечерта.
— Как разбрахте, млада госпожице?
— Чух ги да си говорят.
— Не си ли бяхте в стаята?
— Бях.
— И не спяхте ли в този късен час, както подобава на една послушна госпожица на вашата възраст?
Хваната в провинение, Жюстин замълча, после рече:
— Да.
Ла Фарг едва сдържа усмивката си.
— Значи така, спяхте в стаята си и чухте родителите си да разговарят…
Момиченцето отговори устато:
— Имам страхотен слух…
И изпълнена с достойнство, си тръгна.
Ла Фарг напусна конюшнята няколко мига по-късно.
Под ябълката Жюстин сега проявяваше интерес само към куклата си, като ѝ отправяше някакви упреци. Наближаваше обяд и слънцето грееше силно, но пищната корона на дървото разпръскваше приятна хладина в двора. Многохилядната гълчава от парижките улици тук беше само далечен шум.
В залата за фехтовка Ла Фарг намери младия Мартин — най-големия син на Делормел и учител в неговата зала. Той даваше частен урок, докато един слуга миеше с вода пода. Стаята беше почти празна, с голи стени, мебелирана само с три пейки, с пирамида за оръжията и с дървен кон за трениране на фехтовка върху седлата. Имаше галерия, до която се стигаше по права стълба — оттам можеше да се наблюдава. Учителят по фехтовка стоеше на балкончето. Той прояви голямо задоволство, щом видя, че капитанът идва към него. Благородникът се изкачи по стъпалата, като мимоходом размени дружеска усмивка с Мартин, риж и слаб младеж, който следеше движенията на ученика си и удряше по земята с голяма тояга.
— Щастлив съм да те видя, капитане. Чакахме те.
Независимо от всичко, Делормел никога не пропускаше да назовава капитана с чина му; вероятно по навик. Но също и за да покаже, че изобщо не е приел обстоятелството, че са му отнели командването.
— Още от нощес, да, зная. Вестта стигна до мен. Съжалявам.
Фехтовачът се учуди:
— Знаеш ли? Откъде?
— Твоята дъщеричка ми каза. Най-малката.
Мъжът нежно се усмихна.
— Дяволче. Нищо не ѝ убягва…
Едър и широк в раменете, Делормел беше от тези учители, които бяха минали през войнишката служба и възприемаха фехтовката повече като практика, отколкото като учебно занимание. Белег опасваше врата му; имаше и друг — на челото му. Но онова, което веднага правеше впечатление, когато го видиш, бяха червените му и гъсти коси, които беше наследил от баща си и предал на своите потомци: един Делормел беше или риж, или не бе истински член на семейство Делормел. Чист и добре сресан, той носеше скромен и отлично изгладен жакет.
— Впрочем — каза Ла Фарг — ти не грешиш, като ме нарече „капитан“.
— Така ли?
— Кардиналът тайно ми върна чина. Той настоява Остриетата отново да се съберат. Под мое командване.
— Всички ли? Искам да кажа, всичките Остриета?
Капитанът присви рамене.
— Тези, които са оцелели и биха желали. А за другите, които откажат, не се съмнявам, че Кардиналът ще упражни методи за убеждаване, за които думата „мощни“ ще е бледа. Вече са разпратени писма до всички.
Като прочете безпокойството по лицето на Ла Фарг, Делормел се поколеба, но все пак попита:
— Нима това не е добра новина?
— Все още не съм си съставил ясно мнение по този въпрос.
— Хайде де, капитане! Остриетата са целият ти живот! Ето че вече от пет години…
Но той не се доизказа.
Изведнъж се изпълни със съмнение, погледна наляво и надясно и промълви:
— Моля те, не ми казвай, че си отговорил „не“ на Кардинала! Никой не казва „не“ на Кардинала, нали? Никой. Дори ти, надявам се?
Ла Фарг не отговори.
С поглед посочи Мартин и ученика му, след това рече:
— Мислех, че отваряш залата следобед.
— Частен урок — уточни Делормел. — Тарикатът, който виждаш, плаща в злато.
Определението „тарикат“ беше показателно. Все пак старият благородник запита:
— Как се справя той?
Учителят по фехтовка направи пренебрежителна физиономия.
— Не разпознава кое му е ляво и кое дясно, държи рапирата като мистрия, смята се за всезнайко, нищо не разбира и мърмори, че му обясняват зле.