Гримасничейки, виждайки света като през мъгла, Ленкур стана мъчително, първо на ръце и на колене. Започна да кашля, изплю пръст и кръв.
След това се изправи в цял ръст.
Около него хаосът на приключващото сражение се смесваше с вихъра на невижданата буря. Разрушителните мълнии ставаха все по-могъщи и ужасяващ тътен разтърсваше самите основи на замъка, а камъните от стените се рушаха. Вече никой не помисляше да води битка. Всички търсеха път за спасение. Малкото оцелели сред адептите и наемниците от Черния нокът се стичаха към вратата, която Балардийо вече не защитаваше с гранати.
Ленкур също би се втурнал да бяга.
Но трябваше да изпълни една последна задача.
С все така безжизнената виконтеса в ръце, Ганиер пристигна в двора на главната кула едновременно със Савелда и с неговите хора, които слязоха от горните етажи.
— Нападнаха ни! — възкликна подгизналият от пот Ганиер.
— Да — отговори едноокият испанец. — И се провалихме… Дайте ми я.
Пое натежалата виконтеса.
Маркизът не го спря, прекалено замаян, за да протестира.
— Трябва да бягаме! — рече той. — Все още има време. Бързо!
— Не.
— Какво?
— Не и вие. Вие оставате.
— Но защо?
— За да осигурите отстъплението ни… Да ни предпазите от него.
Ганиер се обърна.
Сен Люк влизаше през свода, въоръжен с рапира и с кама в лявата ръка.
— Ти и ти, идвате с мен — посочи двама наемници Савелда. — Останалите, вървете с маркиза.
И последван от избраните мъже, изчезна през една врата, като остави благородника и четирима бойци в двора.
Ганиер се опита да отвори вратата: тя не поддаде. Тогава погледна към мелеза, който смело се взря в него и се усмихна на наредените в редица убийци, сякаш те бяха незначително препятствие, което само временно ги разделяше. Тази мисъл проникна в съзнанието на маркиза и той почувства, че го е страх.
Грабна някаква рапира от един труп, паднал от високото, и извика:
— Нападайте!
Също смутени от спокойствието на Сен Люк, предвещаващо зло, наемниците изтръпнаха, но се хвърлиха напред. Мелезът отклони две остриета с рапирата си, заби камата в корема на първия си противник, завъртя се и преряза гърлото на втория. Мълниеносно се наведе и избегна удара на един драк, промъкна се под ръката му и успя да го претърколи през рамото си. Той падна тежко по гръб, а Сен Люк отстъпи назад, за да прониже гръдта на последния наемник. След това, завършвайки гибелния си танц, повдигна вертикално рапирата си и без да гледа, прикова драка към земята.
Невъзмутим, мелезът измери с поглед Ганиер.
Под навеса остана само една виверна, която несъмнено щеше да избяга, ако не беше вързана. Сен Жорж я оседла и вече беше стъпил с единия ботуш на стремето, когато ясно чу:
— Отдръпни се.
Ранен, окървавен, Ленкур стоеше на няколко метра зад него и беше насочил пищов към гърдите му. Трудно му беше да държи очите си отворени, но в тях светеше фанатичен блясък.
— Изпълнявай — продължи той. — Откога чакам удобна възможност да ти пръсна мозъка.
Без да прави резки движения, Сен Жорж свали крака си от стремето и разпери ръце. Но не се обърна. И не се отдалечи от виверната и от пищовите, втъкнати в кобурите на седлото. Пищови зад гърба му, които Ленкур не успяваше да съзре.
— Можем да се разберем, Ленкур.
— Съмнявам се.
— Аз съм богат. Много богат…
— Златото ти е цената на твоята измяна. Колко верни мъже умряха по твоя вина? Несъмнено последните ти жертви бяха куриерите от Брюксел, чиито маршрути ти съобщи на Черния нокът. Ами преди тях?
— Златото си е злато. Блясъкът му не се променя.
— Твоето няма да ти потрябва там, където ще отидеш.
Внезапно Сен Жорж се обърна с пищов в ръка.
Чу се изстрел.
И Ленкур видя как предателят се свлича на земята с пробито око и отнесена от куршума задна част на черепа.
След това той се насочи към оседланата виверна.
Бурята се развихри още повече. Торнада от енергия се издигаха от земята, а мълниите падаха всяка секунда и образуваха дълбоки кратери. Замъкът сякаш беше подложен на артилерийска канонада, която целеше да го разруши.
— Тук! — изрева изведнъж Ла Фарг.
Той се наведе над току-що намерената Анес и повдигна главата ѝ. Младата жена беше в безсъзнание. Косите ѝ бяха целите в кърви. Но тя дишаше.
— Дали…? — цял треперещ запита протичалият Балардийо.
— Не. Жива е.
От една пробойна в крепостната стена изникна кавалер. Беше Алмадес, който водеше със себе си конете на Остриетата. Отлични бойни жребци, които, за щастие, не трепваха от грохота на сраженията.