Обърна се, ръката му вече държеше дръжката на вратата, когато почервенелият Понтеведра извика:
— Ще намеря Ан. Където и да си я скрил, ще я намеря!
Капитанът се замисли за дъщеря си, която не познаваше и която дори се боеше да срещне насаме. В този момент тя пребиваваше там, където никой нямаше да се сети да я търси, на улица „Жабешка“, поверена на добрите грижи на красивата Габриел и нейните подбрани пансионерки, благодарение на Марсиак.
Разбира се, това не можеше да продължи дълго.
— Не — заяви Ла Фарг. — Няма да я намериш. Ще забравиш за нея.
Посланикът се разсмя гръмко.
— Ти ли ще ми попречиш? Не можеш нищо да ми сториш, Ла Фарг! Нищо!
— Мога. Ти се възползва от поста си на посланик, за да преследваш личните си амбиции. Сееше интриги и лъжи. Вършейки това, непоправимо навреди на мисията си и не оправда доверието на своя… крал. Дори, като пожела Остриетата и аз да търсим несъществуващия кавалер Д’Иребан, събра мъжете, заради които Испания скоро ще си навлече неприятности. Ти искаше нас, тъй като сме най-способните, нали? Е, добре, ние сме тук. Вярваш ли, че Ришельо отново ще се откаже от услугите ни? Не, Лувесиен. Остриетата на Кардинала се завърнаха, а господарите ти ще съжаляват за това… Помисли си. Държиш ли вестта да се разчуе?
— Не ме заплашвай.
— Разменям мълчанието си срещу моята дъщеря. Ти нямаш избор… О, и още нещо, последно…
— Кажи!
— Следващия път, когато се срещнем, ще те убия. Приятно пътуване към Испания.
Ла Фарг излезе, без да затвори вратата.
Епилог
Беше по тъмно, когато същата вечер Ла Фарг се върна в двореца на Ястреба.
Той отведе коня си в конюшнята, свали седлото му и внимателно го разтри, след това мина през двора към централната сграда. Глъчка от смях, песни и весели разговори стигаше до стъпалата на каменното стълбище. Той се усмихна, влезе и от полумрака на вестибюла стана свидетел на спектакъла, който се откриваше пред него през широко отворената врата.
Остриетата се бяха събрали около трапеза, на която се лееше вино и цареше радостта. Всички бяха тук. Балардийо и Марсиак, които пееха фалшиво, качили се върху столовете; Анес, лъчезарна, която се заливаше от смях; Лепра, който пляскаше с ръце и пълнеше чашите. Дори суровият Алмадес се забавляваше с палячовските изпълнения на първите двама, а гасконецът се правеше на пиян, като малко се насилваше. Нежната Наис прислужваше, без да изпуска нищо от номерата им. На седмото небе, старият Гибо тактуваше с дървения си крак.
Изглеждаха щастливи и Ла Фарг им завидя за радостта, за безгрижието и младостта. Можеше да бъде баща на повечето от тях и в известен смисъл беше.
Или беше някога.
Преди години би се присъединил към тях. И сега се колебаеше дали да не го стори, но Наис, за да мине, затвори вратата и старият, изморен капитан остана в тъмното.
Той предпочете да се прибере в стаята си, без никой да го види, нито чуе.
Там, далеч от шумотевицата и блясъка на празника, той се просна облечен в леглото си, скръсти ръце зад врата си и зачака, с широко отворени очи, но с празен поглед.
Скоро камбаната на абатството „Сен Жермен“ удари полунощ.
Тогава Ла Фарг стана.
От малко ковчеже, ключа за което винаги пазеше в себе си, извади скъпо сребърно огледало и го сложи на масичката.
Тихо, съсредоточено, със затворени клепачи, той произнесе ритуална формула на древен език, пораждащ страх и почти забравен. Огледалото, което отначало показваше отражението му, отговори на повикването. Повърхността му се развълнува и бавно, сякаш от пласт подвижен живак, се появи полупрозрачната глава на бял дракон с червени очи.
— Добър вечер, господарю — рече Ла Фарг.