— Как му е името?
— Мисля, че Герант. Ако бях на мястото на Мартин, досега десет пъти да съм го шамаросал.
— Щеше да си изгубиш клиента.
— Вероятно, но…
Ла Фарг не изпускаше ученика на Мартин от очи. Той беше богато облечен младеж и всичко в поведението му издаваше, че е дете на пропита с чувство за превъзходство фамилия заради името и заможността си. Липсваше му както търпение, така и талант, нервираше се за дреболии, намираше хиляди глупави извинения за несръчността си. Той не беше на мястото си тук, където обучаваха учениците на сериозна и прагматична фехтовка — нещо, което изискваше усилия и беше несъвместимо със самолюбието.
— Не казах „не“ — изрече изведнъж капитанът. — Тази нощ, на Кардинала. Не казах „не“.
Широка усмивка цъфна на лицето на Делормел.
— На добър час! Ти си ти само когато служиш на краля, и каквото и да си мислиш, никога не си му служил по-добре, отколкото през годините, когато командваше Остриетата.
— Но какъв беше резултатът? Смърт и предателство на приятел…
— Ти си войник. Смъртта е част от войната. Колкото до предателството, то е част от живота.
Ла Фарг кимна, но беше невъзможно да се разбере дали наистина е съгласен с казаното.
Вероятно опитвайки се да смени темата, Делормел хвана капитана за лакътя и куцайки леко поради стара рана, го отдръпна от балкончето.
— Не те питам каква ти е мисията, но…
— Можеш — прекъсна го Ла Фарг. — В момента час по-скоро трябва да събера отново Остриетата, при това без да привличам вниманието на околните. И евентуално да намеря още други… Но несъмнено Кардиналът има конкретни планове, които ще науча скоро. Защо свиква Остриетата? Защо тях, след като не му липсват усърдни агенти? И най-вече защо сега, подир толкова много години? Във всичко това очевидно има някаква тайна.
— Времената са смутни — рече Делормел. — И противно на думите ти, може би Негово Преосвещенство не разполага с мъже, способни на това, което Остриетата и ти осъществихте в миналото…
Долу изведнъж избухна скандал, който ги изненада и ги накара да се върнат на балкончето.
Герант беше паднал по своя вина и побеснял, обсипваше с ругатни Делормел. Побледнелият младеж приемаше обидите мълчаливо — той беше обикновен човек, докато ученикът му притежаваше благородническа титла и смяташе, че е недосегаем и всичко му е позволено.
— Добре — отсече Ла Фарг след малко. — Стига толкова.
Той решително слезе по стълбите, докато аристократът се преобличаше и продължаваше да роптае, хвана го за врата, измъкна го от залата въпреки протестите му, пресече с него двора пред очите на изумената Жюстин и го изхвърли на улицата. Герант се просна в кална локва за голямо удоволствие на минувачите.
Яростен, смърдящ на урина и на мръсотия, „тарикатът“ стана и се опита да измъкне рапирата си. Но Ла Фарг предотврати неговия жест и насочи пръста си към гърдите му.
— Господине — каза му той спокойно и заплашително, — аз съм благородник и няма да търпя капризите и настроенията ви. Ако искате да използвате оръжието си, направете го, но ще срещнете силен противник.
Герант се замисли, промени си мнението и прибра острието в ножницата.
— Чуйте и друго, господине — прибави капитанът. — Ако сте ревностен християнин, помолете се. Помолете се да не се случи нещо непредвидено на моя приятел Делормел. Помолете се никой да не безпокои нито клиентите, нито семейството му. Помолете се слугите му да не решат да опожарят залата или жилището му. Помолете се да не получи удари с тояга от спотаени на някоя тъмна уличка мъже… Защото аз ще науча. И без много да размишлявам, ще ви потърся и ще ви убия, господин Дьо Герант. Чухте ли ме добре?
Покрит с кал и унизен, мъжът се опита да окаже известна съпротива. Подигравателните зяпачи го наблюдаваха и той не искаше съвсем да изгуби достойнството си.
— Тази история — обеща той наперено — няма да свърши дотук!
— Ще свърши — отвърна Ла Фарг строго и невъзмутимо.
— Хайде да видим!
— Историята приключва тук и сега, стига да не извадите рапирата си, господине…
Под страшния му поглед Герант се разтрепери.
— И така, какво? — настойчиво го изгледа капитанът.
Делормел и синът му чакаха Ла Фарг в двора. Колкото до съпругата му, побледняла и угрижена, тя дебнеше от прага на жилището, а Жюстин се беше скрила в полите ѝ.
— Да обядваме — каза капитанът, когато се завърна.
Рапирата му не беше напускала ножницата.
7.
В кухнята на замъка на Водрьой една жена с престилка и мека вълнена пола лъскаше няколко медни съдини за готвене.