От този момент нататък той се движеше тихо и възможно най-бързо, като внимаваше поведението му да не го издаде. Не ставаше дума да стъпва на пръсти, нито да се промъква покрай стените, привличайки разтревожени погледи. Ако някой го изненадаше, много по-добре щеше да бъде да изглежда естествен. Чинът и мантията му го защитаваха. Но подозрителността беше правило в Кардиналския дворец.
Скоро той отвори някаква врата и влезе в стая с дървена ламперия. Това беше кабинетът, където обикновено работеше господин Шарпантие, секретарят на Ришельо. Мястото беше функционално, но елегантно мебелирано и претъпкано с всевъзможни книжа. Външната светлина се процеждаше през затворените пердета, а една свещ беше почти изгоряла. Тя не можеше да разпръсне мрака. Затова пък от крехкия ѝ пламък щяха да грейнат много други свещи и така кабинетът щеше да бъде осветен ярко дори ако е необходимо посред нощ. Да бъдеш на служба при Негово Преосвещенство означаваше да си на разположение по всяко време и да бъдеш готов да вземеш всякакви предохранителни мерки.
Ленкур остави регистъра за дежурствата.
Той измъкна ключ от джоба на жакета си и отвори един вграден шкаф. Трябваше да действа мигновено, минутите му бяха преброени. На един рафт лежеше ковчеже, разположено между две купчини подвързани ръкописи. Именно него търсеше. Друг ключ, миниатюрен, разкри тайните му. Вътре няколко писма чакаха да бъдат подписани и запечатани от Кардинала. Офицерът набързо ги прегледа и отдели едно, което взе в ръце.
— Това търся — промълви той.
Обърна се, приближи документа до свещта и го прочете два пъти, за да запомни и последната запетайка. Но докато сгъваше хартията, му се стори, че долавя шум.
Като че ли паркетът скърцаше?
Енсинът от гвардейците замръзна, зачака с тръпнещо сърце, а сетивата му бяха изострени до крайност.
Изтече доста време…
Нищо не се случи. Никой не влезе. И ако въобще беше съществувал, шумът не се повтори.
Като се съвзе, Ленкур прибра писмото в ковчежето, а ковчежето в шкафа и го заключи. Преди да излезе, се увери, че нищо не е разместил, и безшумно се изниза, като взе със себе си и регистъра.
Малко след като офицерът се измъкна, някой премина през една врата, останала полуоткрехната, но прикрита в драпировката.
Шарпантие.
Завърнал се от Лувъра по спешност, за да вземе един документ, който се оказа необходим на Кардинала, той беше видял всичко.
10.
Ла Фарг оседла коня си и тъкмо запасваше кобурите на пищовите си, когато Делормел се присъедини към него в конюшнята, сред миризмата на животни, сено и изпражнения.
— Ще те видим ли скоро отново? — попита учителят по фехтовка. — Или пак след пет години?
— Не зная.
— Винаги ще бъдеш добре дошъл у нас.
Ла Фарг погали шията на коня си и се обърна.
— Благодаря — рече той.
— Вземи. Забрави това в стаята си.
Делормел му подаде малък медальон, чиято верижка беше счупена. Старият благородник го пое. Износено, издраскано, потъмняло, бижуто изглеждаше жалко в голямата му ръка, на която беше нахлузена ръкавица.
— Не знаех, че още го пазиш — рече учителят по фехтовка.
Ла Фарг присви рамене.
— Човек не се отказва от миналото си.
— Твоето обаче те преследва.
Вместо да отговори, Ла Фарг се престори, че оправя седлото си.
— Може би тя не те заслужаваше — отбеляза Делормел.
Обърнат с гръб, Ла Фарг се вцепени.
— Не я съди, Жан. Ти не знаеш цялата история.
Не беше необходимо да говорят повече. И двамата бяха наясно, че става дума за тази, чийто портрет се намираше в медальона.
— Вярно е. Но те познавам достатъчно добре, за да разбера, че нещо те терзае. Перспективата да събереш Остриетата, за да служите отново на короната, би трябвало да те радва. Но си давам сметка, че си приел предложението на Кардинала пряко волята си. Подчинил си му се, Етиен. Това не ти прилича. Ако беше от тези, които се подчиняват, вече щеше да притежаваш маршалски жезъл…
— Дъщеря ми може би е в опасност — изстреля на един дъх Ла Фарг.
След това бавно се обърна към занемелия Делормел.
— Желаеше да знаеш, нали? Ето, вече знаеш.
— Дъщеря ти?… Искаш да кажеш…
Учителят по фехтовка направи нерешителен жест и посочи медальона, който капитанът все още държеше в юмрука си. Ла Фарг потвърди:
— Да.
— На каква възраст е тя?