— На двайсет години. Или почти на толкова.
— Но какво ти е известно за опасността, която я дебне?
— Нищо. Кардиналът само ми съобщи, че над нея тегне злокоба.
— Може би те е излъгал, за да те склони да му служиш?
— Не. Съмнявам се, че без повод използва подобен мотив. Това би било…
— … крайно подло. А какво ще кажеш на Остриетата? Тези мъже ти вярват сляпо. Мнозина от тях те възприемат като свой баща!
— Ще им разкрия истината.
— Цялата ли?
Преди да възседне коня си, старият капитан направи трудно признание:
— Не.
11.
Играейки си дискретно със стоманения пръстен с печат, който носеше на безименния пръст на лявата си ръка, Сен Люк наблюдаваше обичайната комедия, която се разиграваше в препълнената кръчма.
Разположена сред бедняшки двор в квартал Маре, далеч от красивите частни имения, които продължаваха да строят наоколо, и от елегантните фасади на Кралския площад, „Червеното екю“ беше дупка, където калпави свещници разпръскваха повече сажди, отколкото светлина в миризливия въздух, отровен от мръсни тела, винени изпарения, цигарен дим и гнусотии, които нозете на посетителите домъкваха от улиците на Париж. Тук всеки говореше високо и принуждаваше събеседника си също да вика, така че всички почти крещяха. Виното също имаше принос за тази атмосфера. Избухваха буйни смехове, както и бързо потушавани сблъсъци. Един старец изпълняваше песни по поръчка. Понякога възклицания и аплодисменти съпровождаха щастливо хвърляне на заровете или шутовщините на някой пияница.
Сен Люк, без да дава вид, следеше всичко зорко.
Той отбелязваше кой влиза и кой излиза през малката врата в горната част на стълбата, кой преминава през запазената порта за собственика и за кръчмарките, кой сяда при някого и кой остава сам. Не се втренчваше в никого и отбягваше насочените към него погледи. Другите не се интересуваха особено от личността му. И точно на това разчиташе от сумрачното място, което беше заел. Той дебнеше всички възможни знаци, които предвещаваха някаква заплаха. Можеше да бъде какво ли не: разменени погледи между индивиди, които си дават вид, че не се познават, стара дреха, под която се крият нови оръжия, измамна разправия, чиято цел е да отвлече вниманието. Сен Люк беше предпазлив и решителен. Той знаеше, че светът е фалшив театър, в който смъртта, натруфена в одеждите на всекидневието, може да нанесе своя удар всеки момент. И също така отлично съзнаваше, че понякога той е този, който я води със себе си.
След като пристигна, си поръча каничка вино, но не се беше докоснал до нея. Младата жена, която му сервираше, предложи да му прави компания, но той отклони предложението ѝ със спокойно, студено и безапелационно „не“. Тогава тя се присъедини към две други момичета, които го наблюдаваха и с които като че ли споделяше нещо. Очевидно Сен Люк им беше интересен, защото го харесваха. Беше още млад, добре облечен, красив, мистериозен мъж, който криеше ужасните си и възбуждащи тайни. Беше ли благородник? Може би. Във всеки случай, носеше с достойнство рапирата си, дублетът му беше елегантен, а шапката му придаваше спокоен и дързък вид. Ръцете му бяха фини, а страните — гладко избръснати. Естествено, ботушите му бяха изкаляни. Но кожата, от която бяха измайсторени, изглеждаше великолепна, а кой можеше да предпочете да гази из парижката кал, вместо да се вози в каляска? Не, очевидно този кавалер, облечен целият в черно, притежаваше много козове, за да се харесва. А освен това носеше странни кръгли очила с червени стъкла, които висяха на носа му и прикривайки очите му, го правеха да изглежда още по-тайнствен.
След като Сен Люк отпрати една брюнетка, късмета си опита пищна блондинка. Със същия успех. Кръчмарката си тръгна разочарована и обидена. Тя присви рамене, присъедини се към дружките си и им рече:
— Този тип сигурно излиза от публичен дом. Или обича само любовницата си.
— Аз бих казала, че предпочита мъже — подметна брюнетката, без да прикрива уязвената си гордост.
— Може би… — допълни трета. — Но след като не се докосва до чашата си и не търси женска компания, какво го е довело тук?
Другите две се убедиха, че е безсмислено да се натрапват, и Сен Люк — който с крайчеца на очите си следеше действията им — се успокои, че най-после ще го оставят на мира.
След това продължи наблюдението си.
Малко по-късно този, когото Сен Люк чакаше, влезе в кръчмата.
Беше достатъчно едър, небръснат, имаше дълги и мръсни коси, рапирата висеше на кръста му, а погледът му издаваше лукавство. Прякорът му беше Касапина и както обикновено, го придружаваха двама мръсници, които не му отстъпваха по злонравие, но несъмнено не можеха да се мерят с него по жестокост. Те седнаха на маса, която беше освободена веднага щом се приближиха към нея, и дори не се наложи да поръчват шишетата с вино, които собственикът им донесе, гледайки ги страхливо.