Третата кръчмарка, която не изпускаше от поглед Сен Люк, избра точно този момент, за да действа.
Тя беше рижава и бледа, много красива, нямаше дори седемнайсет години и знаеше — от опит — какво въздействие оказват върху мъжете зелените ѝ очи, розовите ѝ устни и младежките ѝ прелести. Носеше платнена пола, а корсажът под бюстието ѝ беше с широко деколте и откриваше голите ѝ рамене.
— Въобще не пиете — рече тя, след като внезапно се изпречи пред Сен Люк.
Той не отговори веднага, но все пак промърмори:
— Не.
— Вероятно поднесеното вино не ви харесва?
Този път мъжът въобще не си отвори устата.
— Ще ви донеса от по-хубавото.
Ново мълчание.
— И на същата цена.
— Не, благодаря.
Но девойката не го послуша. Младежката гордост не ѝ позволяваше да се провали след напразните опити на нейните приятелки.
— Като се върна, ви моля да ми кажете името си — настоя тя с усмивка, изпълнена с обещания. — И аз ще ви прошепна моето.
Сен Люк въздъхна.
След това невъзмутимо свали надолу очилата си и погледна девойката…
… която се вцепени, когато срещна студените очи на влечуго. Всички знаеха, че драконите съществуват, че винаги е било така, че човешката форма е станала нещо естествено за тях и те живеят сред хората от векове. За нещастие на Европа, отдавна се бяха настанили в испанския двор. Далечните братовчеди от тяхната раса, виверните6, бяха използвани като летящи животни, а дракончетата бяха предпочитани домашни любимци. Всеки мелез обаче винаги правеше силно впечатление. Родени от рядко срещаната любов между дракон и жена, те предизвикваха безпокойство, което се изразяваше в омраза при едни, в ужас при други, в еротично омайване при трети. Намираха ги за студени, жестоки, безразлични и презиращи обществото на смъртните.
— Аз… Аз съжалявам, господине… — заекна кръчмарката. — Простете ми…
И тръгна в обратна посока, а устните ѝ трепереха.
Сен Люк нагласи отново очилата си и продължи да наблюдава с интерес Касапина и неговите телохранители. Тъй като бяха дошли само да изпият чаша вино и да изтъргуват цената на своята защита, те скоро си тръгнаха. На свой ред мелезът пресуши чашата си, стана, остави монета на масата и пое след тях.
Касапина и хората му се движеха спокойно по оживените улици, където техният заплашителен вид беше достатъчен, за да им отваря пътя. Те разговаряха безгрижно и се смееха, без да подозират, че ги дебне опасност. Тълпата до такава степен ги обграждаше, че даваше възможност на Сен Люк да ги следи незабелязано. За късмет, скоро завиха по една криволичеща и миришеща на мръсни канали уличка, която беше най-краткият път към старата улица „Паве“.
Откри се златна възможност.
Сен Люк се забърза, изведнъж изскочи пред тях и ги завари напълно неподготвени. Нямаха време дори да чуят свистенето на стоманеното острие, което излетя от ножницата. Първият падна от удар с лакът, който му счупи носа, Касапина се оказа прикован от остър нож, опрян до адамовата му ябълка, а третият, едва докоснал оръжието си, беше спрян от връх на рапира, насочен към дясното му око.
— Помисли си — нареди му мелезът със спокоен глас.
Мъжът незабавно си плю на петите и Сен Люк остана насаме с Касапина. Без да престава да го заплашва с ножа, той се прилепи към него и го принуди да опре гръб до мръсната стена. Дъхът им се смеси, а разбойникът трепереше от страх.
— Погледни ме добре, приятелю. Позна ли ме?
Касапина се опита да преглътне и леко кимна утвърдително пред червените очила, докато потта се стичаше по слепоочията му.
— Чудесно — продължи Сен Люк. — А сега си отвори ушите…
12.
Благородникът скочи на земята в двора на красив частен дворец, построен скоро в квартал Маре, на две крачки от елегантния и много аристократичен Кралски площад, след което повери коня си на един веднага притичал слуга.
— Няма да се бавя — рече той. — Чакайте тук.
Прислужникът се подчини и държейки юздите в ръце, наблюдаваше с крайчеца на окото си маркиз Дьо Ганиер, който гъвкаво и бързо се изкачваше по външното каменно стълбище.
С широка шапка с пера на главата, той беше облечен по последна мода. Толкова бе загрижен за външния си вид, че изглеждаше съвършен: плащ, преметнат през лявото рамо и вързан под дясната мишница с копринен шнур, ленен сив дублет с висока талия и сребърни закопчалки, панталони, подхождащи на жакета и украсени с копчета, бяла яка и бели маншети, ръкавици от белгийски велур и ботуши с обърнат край от ярешка кожа. Безупречното му облекло хармонираше със също тъй безупречната му фигура — стройна и гъвкава. Не беше навършил двайсет години и изглеждаше още по-млад, лицето му излъчваше юношеско очарование, трудно бе да си го представи човек остаряло, а русите му мустачки и фино оформената рехава брада му придаваха прелестта на пухкав красавец.