Ръката не престана да пише, но дракончето, обезпокоено, отвори изумруденото си око. Появи се мъж с шпага и копринена яркочервена мантия, която имаше бели кръстове в четирите края. Той почтително свали шапката си.
— Какво става? — попита кардинал Ришельо и продължи да пише.
— Той пристигна, Ваше Преосвещенство.
— Сам ли е?
— Такава беше заповедта.
— Добре. Да влезе.
Господин Дьо Сен Жорж, капитан в гвардията на Негово Преосвещенство, се поклони. Готвеше се да се оттегли, когато чу:
— И му спестете формалностите със стражата.
Сен Жорж разбра, отново се поклони и усмихвайки се, се постара да затвори вратата безшумно.
Преди да бъдат приети в покоите на Кардинала, обикновените посетители трябваше да преминат през пет зали, където часовите стояха на пост денем и нощем. Те бяха препасали шпаги и затъкнали пищови на коланите си, дебнеха да не се появи и най-малкото подозрение за опасност и не пускаха да премине никой без специално разпореждане. Нищо не се изплъзваше от ужасно заплашителните им погледи на инквизитори. Облечени в прочутите си мантии, тези мъже бяха в отряда на гвардейците на Негово Преосвещенство. Те го придружаваха навсякъде и бяха не по-малко от шейсетина на мястото, където отсядаше. Тези, които не стояха на пост в коридорите и в преддверията, убиваха времето си между две повинности, като държаха мускетите си заредени. Гвардейците не бяха единствените, които пазеха Ришельо: докато те осигуряваха спокойствието вътре, група мускетари пазеха отвън.
Тази показна бдителност не беше просто демонстрация на зрелищна мощ. Тя беше крайно необходима дори тук, насред Париж, в двореца на две крачки от Лувъра, който Кардиналът непрекъснато разкрасяваше.
Четирийсет и осем годишният Арман Жан дю Плеси, кардинал Дьо Ришельо, беше една от най-могъщите и най-заплашваните личности на своето време. Херцог и пер на кралството, член на Конгреса и първи министър на Негово Величество, той беше ухото на Луи XIII, с когото управляваше Франция от десетилетие. Това му струваше появата на многобройни противници, като най-малко ожесточените интригантстваха, за да предизвикат изпадането му в немилост, докато други направо се опитваха да го убият — тъй като изгнаникът е в състояние да дърпа конците от разстояние, а затворникът винаги може да организира бягството си. В миналото някои заговори за малко не успяваха, а без съмнение се подготвяха и други. Ришельо трябваше да се пази от всички, които го мразеха, защото завиждаха на влиянието, което упражняваше върху краля. Трябваше да взема предпазни мерки и срещу атентатите, замислени от враговете на Франция, на първо място сред които фигурираха Испания и нейният Драконов двор.
Наближаваше полунощ.
Съненото драконче мързеливо се прозина.
— Късно е, нали? — рече Кардиналът и нежно се усмихна на малкото крилато влечуго.
Чертите на лицето му бяха белязани от умората и болестта през тази пролетна нощ на 1633 година.
Ако всичко беше нормално, той щеше скоро да си легне. Успяваше да поспи малко, когато безсънието, мигрената и болките в ръцете и краката го пожалваха. И най-вече, ако никой не дойдеше да го събуди по спешност, за да даде разпореждания или да свика незабавно съвет. Каквото и да се случеше, той ставаше в два часа през нощта и секретарите му веднага го заобикаляха. Бързо си правеше тоалета, закусваше няколко лъжички бульон и работеше до шест часа. След това понякога поспиваше два часа допълнително, преди да започне претовареният му ден с гъмжилото от министри и държавни секретари, посланици и благородници. Но днес кардинал Ришельо не беше приключил с държавните дела.
Панти на врати изскърцаха в другия край на библиотеката, след това някой премина по паркета с решителна крачка и прозвънтяха шпори, докато кардинал Ришельо препрочиташе доклада за политиката срещу Лотарингия3, който трябваше да бъде представен на краля. Неуместният в този час шум, нарастващ и отекващ силно под изрисуваните тавани на библиотеката, успя да събуди дракончето. То, за разлика от господаря си, вдигна глава, за да види кой пристига.
Беше благородник, обигран в изкуството на войната. Едър, силен, все още представителен въпреки годините, с високи ботуши, с шапка в ръка и с рапира на кръста. Носеше сивосинкав дублет4 с червени цепки на ръкавите и съответен панталон до коленете, чиято кройка беше не по-малко строга и груба от материята. Макар че бе избръснат, личеше си, че брадата му има същия сребристосив цвят, както косите му. Грижливо подстригани, те покриваха бузите на сурово лице, белязано от битки и продължително яздене, а може би и от скърби и неволи. Държеше се войнствено, наперено, гордо, почти провокативно. Погледът му трудно можеше да бъде смутен. Пръстен от потъмняло сребро с печат красеше безимения пръст на лявата му ръка.
3
Лотарингия е окупирана от Франция при Луи XIII и Луи XIV, но успява отново да спечели независимостта си през 1697 г.