Благородникът не си зададе въпроса откъде тя знае толкова много неща: сферата разкриваше тайни пред онези, които умееха да си служат с нея. Затова направо отвърна:
— Имам му доверие, госпожо. Маланконтър и хората му умеят да се справят с подобни мисии. Каквото и да им струва, те ще успеят.
— Да се надяваме, господин маркиз. Да се надяваме…
С грациозен и приветлив жест виконтесата покани Ганиер да седне и се настани срещу него.
— Сега искам да ви занимая със съвсем друга тема.
— Каква, госпожо?
— Кардиналът се готви да изиграе важна карта и се боя, че заплахата е насочена срещу нас. Тази карта е един мъж: Ла Фарг.
— Ла Фарг ли?
— Стар капитан и една от най-верните рапири на краля. Повярвайте ми, завръщането му не вещае нищо добро. Този Ла Фарг е опасен противник. При това той командва Остриетата на Кардинала, таен отряд от сигурни и верни мъже, способни да осъществят и невъзможното. Ако успее отново да ги събере…
Младата жена замълча, но остана замислена и тревожна.
— Известни ли са ви намеренията на Кардинала? — попита предпазливо Ганиер.
— Не. Само се опитвам да ги отгатна… Ето затова искам да разузнаете всичко, свързано с този проблем. Свържете се с нашия агент в Кардиналския дворец и разберете какво знае. Можете ли да се срещнете скоро?
— Да.
— Чудесно.
След като получи заповеди, благородникът реши, че срещата е приключила, и се изправи.
Но виконтесата, без да гледа към него, продължи:
— Всичко се случва в лош момент. Бяхме на прага да постигнем това, което Черният нокът почти не смята за възможно: да стъпим здраво във Франция. Нашите братя и сестри в Испания вече решиха, че победата ни е нереална, и макар да сме на косъм от възможността да им докажем, че грешат, мнозина от тях продължават да се съмняват в нас. А що се отнася до тези, които не се съмняват, те ревнуват от близкия ни успех. Това означава, че тайно се надяват да се провалим.
— Мислите ли, че…
— Не, не… — рече виконтесата и с решителен жест отхвърли хипотезата, която маркизът се готвеше да изложи. — Завистниците няма да се опитат да ни унищожат… Но те не ще простят и най-малкото ни прегрешение, ще намерят поводи да говорят лоши неща за нас, за плановете ни, за компетентността ни. Ще бъдат щастливи, ако успеят там, където ние претърпим крах… Впрочем тези завистници вече задвижиха пионките си. Съобщиха ми, че скоро ще дойде мъж, когото ни изпраща ложата в Испания.
— Кой е той?
— Савелда.
С крайчеца на окото си виконтеса Дьо Маликорн забеляза смутената физиономия на Ганиер.
— Да, маркизе, споделям вашите чувства. Казаха ми, че Савелда идва да ни помогне, за да довършим проекта си, но аз зная, че истинската му мисия е да ни наблюдава и да следи за нашите грешки, в случай че решат да ни укоряват…
— Дръжте го настрана.
— В никакъв случай. Но да се опитаме да бъдем безупречни… Нали сега разбирате колко е необходимо да предвиждаме и да предотвратяваме всички удари, които Кардиналът може да ни нанесе?
— Така е.
— Тогава като начало спрете куриера от Брюксел. След това ще се занимаем и с Остриетата на Кардинала.
13.
Разположена в началото на махала, която вероятно беше изникнала след построяването ѝ, странноприемницата беше типична за станциите за смяна на конете, които по онова време опасваха пътищата на Франция. Освен основната сграда с покрив с червени керемиди имаше конюшня, плевня, ковачница, курник, хангар за каретите и малка кочина за прасетата, а цялата площ беше заобиколена с висока стена, чиито бели и сиви камъни бяха нагорещени от следобедното слънце. Недалеч течеше река, която въртеше колелото на неголяма мелница. Отвъд се простираха поляни и ниви, а на изток се зеленееше гора. Пасяха крави. Времето беше прекрасно, от небето се разливаше ярка светлина, която караше хората да присвиват очи.
Едно куче се разлая, когато видя кавалера да пристига.
В двора, където се разхождаха няколко кокошки, сменяха колелото на пощенска кола. Щом я стегнеха, щяха да впрегнат в нея отпочинали коне и се очакваше тя да стигне до Клермон преди свечеряване. Кочияшът помагаше на ковача, а пътниците ги наблюдаваха или използваха възможността да се разтъпчат. Като изключим инцидентите и неприятните срещи, пощенските коли по редовните линии представляваха надежден и бърз транспорт, независимо от състоянието на пътищата, които бяха потънали в прах през лятото и се разкалваха още при първите дъждове. Но хората трябваше да търпят несгодите на пътуването в тресящите се и шумни коли, подвластни на ветровете, в които мъжете и жените се притискаха по четирима на дървените пейки, рамо до рамо, а коленете им се допираха.