Щом скочи от коня си, Антоан Лепра Д’Оргьой подаде юздите на едно конярче, което не беше навършило и дванайсет години, облечено в широка дреха от груб кафяв плат и босо.
— Среши го и му дай овес. Но нека да не пие много. След малко потеглям отново.
Кавалерът говореше като човек, който е свикнал да заповядва. Момчето изпълни нареждането и тръгна към обора, водейки коня след себе си.
Безразличен за насочените към него погледи, Лепра се отправи към една поилка, в която потопи глава, след като свали шапката си. След това разтри лицето и врата си със студена вода, изжабурка се, плю, среса кестенявите си коси назад и отново сложи черната си шапка, украсена със сиви пера. Ризата му се подаваше под отворения, набит с прах дублет, който беше виждал и по-добри времена, но несъмнено изглеждаше ушит от скъп плат. Ботушите му за езда, мръсни и износени, също бяха от високо качество. А що се отнася до рапирата, скрита в ножницата, която висеше на портупея, никой не можеше да се похвали, че е виждал подобна където и да било. Той я носеше отдясно, понеже беше левак.
Лепра бавно изкачи стълбите на основното здание до помещение, по чиято външна стена се виеше бръшлян. Отвори вратата и известно време остана на прага. Настъпи тишина, докато оглеждаше пътниците, настанили се в стаята, а те също любопитно го наблюдаваха. Висок, добре сложен, с небръснати страни и студен поглед, той притежаваше необикновен чар, който се засилваше от бойното му облекло на уморен конник. Можеше да се предположи, че рядко се усмихва, още по-рядко говори и не се опитва да се хареса никому. Трябва да беше между трийсет и пет и четирийсетгодишен. Изострените черти на лицето му издаваха доблестта на рицар на дълга, когото нищо или почти нищо не можеше да уплаши, защото се беше сблъсквал с всички злини на света. Междувременно разнежен, той погледна към едно момиченце, което, седнало на коленете на майка си, бъркаше с пухкавите си пръстчета в някаква купичка и похапваше конфитюр.
Лепра затвори вратата след себе си. Разговорите бяха подновени, щом той влезе, а звукът от шпорите му отекваше в пространството. Когато преминаваше покрай масите, мнозина забелязаха оръжието, което гордо носеше на кръста си. Виждаха се само дръжката и върхът, които се подаваха от ножницата, но то сякаш беше измайсторено от материя с блясъка на полирана слонова кост.
Бяла рапира.
Това беше достатъчно, за да предизвика интерес, независимо че никой не разбираше за какво става въпрос. Хората дискретно се побутваха с лакти, а учудени мимики отговаряха на питащите погледи.
След като избра отделена от другите маса, Лепра седна с гръб към прозореца, от който можеше да следи какво става в двора, наблюдавайки през рамо. Съдържателят, с посивели коси и мръсна престилка, прикриваща огромния му корем, бързо се озова до него.
— Бъдете добре дошъл, господине! Какво да ви поднеса?
— Вино — отвърна Лепра, оставяйки шапката и рапирата си с ножницата върху масата.
След това, като видя пернатите, които се печаха на шиш в огнището, добави:
— Дайте ми и едно пиле. Също и хляб.
— Веднага, господине. Страхотна жега, чак не е за пътуване, нали? Сякаш лятото е дошло!
— Да.
Като разбра, че разговорът няма да потръгне, съдържателят даде разпореждания на гостилничарката.
Обслужен бързо, Лепра похапна, без да вдига поглед от чинията си. Не беше слизал от коня от предишната вечер и се чувстваше повече гладен, отколкото изморен. Преди три дни тръгна от Брюксел, откъдето потегли посред нощ, и се надяваше да стигне в Париж, преди да се смрачи.
Кучето, което го посрещна, отново започна да лае.
Лепра обърна глава към прозореца и видя конниците, които влизаха в двора. Смяташе, че се е отървал от тях в Амиен, след първата засада, която му устроиха на границата между Франция и Испанска Нидерландия.
Явно се беше излъгал.
Със спокоен жест Лепра повика гостилничарката. Кестенява и повече от закръглена, двайсетинагодишна, тя много приличаше на собственика и навярно му беше дъщеря.
— Господине?
— Бихте ли дръпнали пердето на прозореца, ако обичате.
Девойката се поколеба, тъй като единствено въпросният прозорец осветяваше залата.
— Много ви моля.
— Добре, господине.
Тя се подчини и издърпа пердето, като закри гледката за слизащите от конете си кавалери. Посетителите в странноприемницата се учудиха, защото изведнъж се озоваха в полумрак. Но като разбраха чия заповед е изпълнило момичето, никой не посмя да се обади.