— Готово, господине.
— Сега виждате ли жената с бялото боне? Тази с момиченцето на колене.
— Да.
— Незабавно я изведете заедно с детето навън. Прошепнете на ухото на майката, че е в опасност и трябва да се оттегли заради сигурността на детето си.
— Простете? Но господине…
— Направете това, което ви казвам.
Смутена, младата жена се подчини. Лепра я следеше с поглед, докато тя дискретно разговаряше с майката с бялото боне. Въпросната сбърчи вежди, но макар и обзета от известно безпокойство, нямаше намерение да стане от мястото си…
… поне докато вратата се отвори.
Когато видя кой влиза, тя бързо последва гостилничарката в кухнята, държейки момиченцето си на ръце.
Доволен, Лепра отмести стола си, но не стана.
Грубияните нахлуха дръзко, както проникват грабителите навсякъде, когато са сигурни, че всяват страх. Въоръжени с рапири и облечени с дебели дублети от биволска кожа, те бяха мръсни, потни и смърдяха на обор. Предвождаше ги висок, слаб мъж с дълги русоляви коси — носеше кожена шапка, а на ъгълчето на устните му имаше белег, заради който изглеждаше, че непрекъснато се усмихва странно. Останалите трима, със злокобен вид, вървяха плътно до него, имаха типичните мутри на наемници без съвест, които биха заклали всекиго за трохичка хляб. Накрая пристъпваше този, който, както изглеждаше, особено смразяваше кръвта на присъстващите, замлъкнали от ужас, защото принадлежеше към раса, която драконите бяха създали, за да им прислужва, и чиято жестокост и безскрупулност бяха известни. Беше драк. Сив драк. Фини сивосинкави люспи покриваха бузестото му лице и ръцете му с четири пръста и остри нокти. Той също беше облечен като наемен убиец.
Застинали по местата си и безмълвни, посетителите в странноприемницата се правеха, че не забелязват разбойниците, като по този начин се надяваха да се предпазят от застрашителното им присъствие. Съдържателят се поколеба дали да не отиде при тях, за да ги попита какво биха искали да им сервира, макар да беше ясно, че имат съвсем други намерения. Не му стигна кураж да стори това и остана близо до вратата на кухнята.
Наемниците бавно претърсиха помещението с кръвнишки погледи, а очите им постепенно започваха да свикват с тъмнината. Те видяха, че Лепра е седнал с гръб към прозореца с дръпнатото перде, и се убедиха, че са намерили човека, когото търсят.
Приближиха се към него, без да бързат. Разположиха се край масата му. Дракът остана при вратата. Когато клиентите се опитаха да станат, за да се изнижат незабележимо, той просто обърна глава към тях. Вертикалните ципести клепачи се затвориха рязко над безизразните му очи на влечуго. Хората отново седнаха по местата си.
Мъжът с русолявите коси се настани на масата на Лепра, точно срещу него, но реакция не последва.
— Ще позволите ли? — попита наемникът и посочи с пръст пилето, от което кавалерът похапваше.
Безцеремонно откъсна едното крилце, захапа го и млясна доволно.
— Чест е за мен — продължи той. — Ето че обядвам заедно със знаменития Антоан Лепра, кавалера Д’Оргьой… Защото това си ти, нали? Няма нужда да отговаряш. Достатъчно е да те види човек, за да бъде сигурен.
Той посочи с брадичка бялата рапира, която беше прибрана в ножницата си и лежеше на масата.
— Вярно ли е, че е измайсторена цялата от кост на древен дракон?
— От острието до дръжката.
— Колко подобни на нея мислиш, че има по света?
— Не зная. Може би нито една.
Водачът на наемниците възхитено се взря в оръжието, а удивлението му изглеждаше искрено. Обърна се и извика:
— Гостилничарю! Дай вино за кавалера и за мен. От най-хубавото!
— Да, господине. Веднага…
Двамата мъже се гледаха втренчено, докато съдържателят пристигна да ги обслужи с треперещи ръце, остави каничката и си тръгна.
— А знаеш ли кой съм аз?
Кавалерът го измери с поглед, но не отговори.
— Казвам се Маланконтър.
Лепра се усмихна.
Маланконтър.
Това означаваше лоша среща. Или неприятно приключение.
Да, името напълно отговаряше на човека.
14.
— Достатъчно добър ли съм?
— Винаги ще бъдете достатъчно добър, ако противникът ви е по-зле от вас.
— Но смятате ли, че напредвам?
Алмадес преброи скромната сума, стегна връзките на кесията си и вдигна очи към съвсем младия мъж, който, все още запотен и задъхан от последния си урок по фехтовка, го гледаше тревожно. Той познаваше този поглед. Често го беше засичал през изминалата година и се учудваше, че продължава да изпитва вълнение от него.