— Да, господине. Вие действително напредвате.
Изреченото не беше лъжа, тъй като преди седмица младежът не беше хващал рапира през живота си. Студент по право, той дойде да го потърси една сутрин в тази странноприемница в предградието Сент Антоан, където Алмадес приемаше клиентите си. Предстоеше му дуел и искаше да се научи да борави с оръжието. Времето беше недостатъчно. Но нали се твърдеше, че задното дворче, в което испанецът преподаваше, може да се сравнява с най-добрите зали за фехтовка в Париж? Плащаше се на ръка, а няколко добре усвоени урока навярно щяха да му бъдат от полза. В края на краищата, трябваше да научи две-три движения, чието неспасяемо съвършенство би било достатъчно, за да убие противника си.
Както често се случваше, Алмадес се питаше дали младежът искрено вярва в съществуването на смъртоносни хватки, чийто успех е сигурен, ако знаеш тайната им, без талантът на този, който ги нанася, да има каквото и да било значение. И дори да беше така, можеше ли да си представи човек, че подобни тайни биха били изтъргувани за шепа дребни монети? Но вероятно този студент, ужасѐн от перспективата да рискува живота си с рапира в ръка, би желал да повярва. Той беше като всички други, които честта, гордостта или глупостта водеха към мястото на дуела. Боеше се и поставен в безизходно положение, се надяваше на чудо от сръчен фокусник.
Алмадес обясняваше, че в отреденото кратко време обещава да го научи само на основите на фехтовката, че добрият противник винаги ще може да го победи, че би било по-разумно да се откаже от опасния дуел, вместо да рискува живота си. Но след като се сблъска с настоятелността на студента, той прие да го вземе за ученик, при условие че му плати по-голямата част от предварително уговорената сума. Опитът беше научил Алмадес, че новаците, обезкуражени от трудностите при изучаването на фехтовалното изкуство, доброволно се отказват преждевременно — и той губеше заплащането си.
Това момче обаче не се отказа.
— Моля ви, господине, кажете ми дали съм готов — настоя младежът. — Утре трябва да се бия!
Учителят по фехтовка втренчи поглед в него.
— Най-важното е — рече той — дали сте готов да умрете.
Анибал Антонио Алмадес ди Карло, както беше пълното му име, беше висок, сух, вероятно естествено слаб, но големите лишения също бяха допринесли за мършавостта му. Имаше черни коси и очи, блед тен, посивели и добре поддържани мустаци. Дублетът му, ризата и панталоните до коленете бяха чисти, макар и кърпени. Дантелата на маншетите и яката му бяха износени; на шапката му липсваше перо, а кожените му фуниевидни ботуши не бяха виждали вакса. Но макар да беше облечен във вехти дрехи, Алмадес изглеждаше достолепен. Стара андалуска кръв течеше във вените му и изпълваше цялото му същество със сурова гордост, която се излъчваше от него.
Изплашен от перспективата да умре, студентът пребледня.
— Нали вашият дуел — запита учителят по фехтовка, за да смекчи удара — е до първа кръв?
— Да.
— Тогава всичко е добре. Вместо да използвате изкуството си, за да убиете противника, постарайте се да ви рани леко. Защитавайте се. Отстъпвайте. Пазете силите и въздуха в гърдите си. Изчаквайте той да сгреши, да прояви нехайство. Но не бързайте да свършите, не рискувайте да се излагате на опасност. И дръжте лявата си ръка високо, за да предпазвате лицето си: винаги е по-добре да изгубите пръст, отколкото око.
Младият мъж слушаше внимателно.
— Да — рече той… Ще сторя както ме съветвате.
— Довиждане, господине.
— Довиждане, учителю.
Те се разделиха, като си стиснаха ръцете.
Алмадес излезе от полумрака на странноприемницата и премина в задния двор, където водеше упражненията с учениците си. Кудкудякаха кокошки; изцвили кон; чу се дори далечно мучене на крава. Предградието Сент Антоан се раждаше. Все още почти село, то се състоеше от нови къщи и имения, чиито фасади бяха разположени от двете страни на прашния път, водещ към Париж, а от погледите на пътниците оставаха скрити фермите и пасбищата. Предградието започваше в сянката на Бастилията, веднага след като човек преминеше вратата „Сент Антоан“ и защитния ров. Колкото по-далече оставаха столицата и нейната смрад, толкова по-свеж ставаше въздухът.
От една маса, изложена на капризите на времето, Алмадес взе рапирата, която предоставяше на клиентите си и която, заедно с висящата на кръста му, представляваше не само целият му материал, използван за преподаване, но и цялото му имущество. Беше калпава желязна рапира, прекалено тежка, предразположена към ръждясване. Той седна на един дръвник и започна грижливо да чисти нащърбеното острие с намазан с масло парцал.