Дочуха се стъпки. Група мъже приближиха и спряха на няколко метра. Останаха смълчани, очаквайки да бъдат забелязани.
Алмадес ги погледна изпод периферията на шапката си.
Бяха четирима. Един прево7 и трима чираци. Първият беше въоръжен с рапира, а останалите — с железни прътове. Пристигаха по повеля на един учител по фехтовка, който живееше близо до Бастилията и не му харесваше това, че испанецът дава нелегални уроци.
С желязната рапира на коленете си, той повдигна глава и присви клепачи срещу слънцето. Невъзмутимо наблюдаваше четиримата и докато това продължаваше, извърши един от ритуалите, които човек прави, без да се замисли: три пъти превъртя пръстена с печат, който носеше на левия си безимен пръст.
— Вие сте господин Лорбоа, нали? — обърна се към превото с лек акцент.
Мъжът потвърди и рече:
— Господине, моят господар многократно ви предупреди да престанете да се кичите със званието „учител по фехтовка“, без което практикуването на тази професия е незаконно. Въпреки всичко вие не се вслушахте в думите му. Моят господар ни изпрати днес, за да се убедим, че начаса ще напуснете Париж и околностите му и никога няма да се върнете.
Както всички професии, тази на учителите по фехтовка беше регламентирана. Създадена през 1567 година под патронажа на св. Михаил, общността на парижките учители по фехтовка организираше и следеше практикуването на професията в столицата според статут, определен с кралски указ. Не беше възможно всеки, който желае, да преподава.
Алмадес стана и грабна желязната рапира в лявата си ръка.
— Аз съм учител по фехтовка — каза той.
— В Испания — може би. Но не във Франция. Не в Париж.
— Испанската школа по фехтовка е по-добра от френската.
— Не ни принуждавайте да ви нападаме, господине. Няма да има дуел. Ние сме четирима, а вие сте сам.
— Тогава да се опитаме да изравним шансовете си.
Под погледа на превото, който не разбра значението на изреченото, Алмадес застана насред двора…
… и стисна в дясната си ръка стоманената рапира.
— Чакам ви, господа — рече той и три пъти промуши въздуха с остриетата.
След това застана в позиция за бой.
Превото и тримата чираци се разположиха на разстояние един от друг и веднага се хвърлиха в атака. Алмадес едновременно прониза рамото на единия чирак, бедрото на другия, наведе се, за да избегне пръта на третия, изправи се отново и промуши мишницата му, след това се обърна и кръстоса рапирите си, за да притисне гърлото на превото с върховете на двете оръжия.
Бяха изминали само няколко секунди. Чираците не бяха в състояние да продължат да се сражават, а предводителят им бе изложен на милостта на испанеца. Парализиран от ужас и страх, той не смееше дори да преглътне под угрозата на остриетата, насочени към гърлото му.
Алмадес изчака малко, за да даде възможност на превото да се осъзнае.
— Сега отидете и кажете на този, който ви изпраща, че е жалък учител по фехтовка и че благодарение на вашата несръчност успях да се убедя, че изкуството му буди смях… Изчезвайте.
Унизеният главатар си плю на петите, последван от чираците си, като този с окървавеното бедро беше подкрепян от другите двама. Испанецът проследи как се отдалечават, въздъхна и чу зад гърба си:
— Моите поздравления. Годините не са ви променили.
Обърна се и видя капитан Ла Фарг.
Единственият знак, който издаде изненадата му, беше краткото премигване.
Седнаха на една маса в почти празната странноприемница. Алмадес поръча и плати шише вино, което щеше да го лиши от вечеря, после три пъти наля в чашите.
— Как знаехте къде да ме намерите? — попита той.
— Не знаех.
— Кардиналът ли?
— Неговите шпиони.
Испанецът отпи една глътка, а Ла Фарг му подаде някакво писмо. Нарежданията на Ришельо бяха скрити под печат с червен восък.
— Дойдох — рече капитанът, — за да ви донеса това.
— Какво означава то?
— Че Остриетата отново се събират и се нуждаят от вашето завръщане.
Алмадес посрещна новината с леко помръдване на главата си.
— След пет години ли?
— Да.
— Под вашето командване?
Капитанът потвърди.
Фехтовчикът се замисли, помълча дълго и многократно превъртя пръстена с печат. В паметта му изникнаха спомени, много от които не бяха щастливи. След това той широко отвори очи.
— Трябва да ми купите кон — рече накрая.