15.
Както беше поискал Марсиак, каретата на виконт Д’Орван го остави на улица „Жабешка“ в Париж, и по-точно пред кокетна къщичка, която по нищо не се различаваше от останалите, но редовните посетители я наричаха „Малките жабчета“. Като човек, който често идва тук, гасконецът знаеше, че по това време, рано следобед, ще намери вратата затворена. Така че заобиколи и прескочи оградата, за да премине през красива градина и да отвори ниска порта.
Влезе безшумно в кухнята, където доста закръглена жена с бяла престилка и бяло боне стоеше с гръб към него. Той се приближи до нея, стъпвайки на пръсти, и я изненада със звучна целувка по бузата.
— Господин Никола! Откъде идвате? Щях да умра от страх!
— Да те целуна ли още веднъж, за да ми простиш?
— Стига толкова, господине. Знаете добре, че съм минала възрастта на флиртовете…
— Така ли? Ами този хубав и галантен дърводелец, който си засуква мустаците пред портата всеки път, когато излизаш на пазар?
— Не зная за кого говорите — отвърна изчервената готвачка.
— Както желаеш. Къде са госпожиците?
— Тук са.
След миг Марсиак влезе тържествено в светла и приятно мебелирана стая, където четири млади жени с леки домашни роби убиваха времето си. Първата беше руса и закръглена; втората — кестенява и стройна; третата — червенокоса и дяволита; последната имаше еврейска хубост — със зелени очи и матов тен. Блондинката четеше, а брюнетката бродираше и бъбреше с другите две.
Марсиак лъсна с най-циничната си усмивка, поклони се театрално, размаха шапката си и възкликна:
— Добър вечер, госпожици. Как са прелестните ми малки жабчета?
Посрещнаха го радостни възгласи:
— Господин Никола!… Как сте?… Толкова отдавна не сте идвали!… Известно ли ви е, че ни липсвахте?… Тревожехме се за вас!
Девойките се разбързаха, отнесоха шапката и рапирата на Марсиак и го настаниха на дивана.
— Жаден ли сте? — попита едната от тях.
— Гладен? — осведоми се другата.
— Имате ли някакви специални желания? — рече най-отраканата.
Доволен, Марсиак с удоволствие прие чаша вино и проявеното към него благоразположение. Закачливи пръсти се заровиха в гърдите му през отвора на ризата.
— Е, господин Никола, какво ще ни разкажете, след като мина толкова време?
— О, нищо особено, освен…
Младите жени го погледнаха много разочаровано.
— … че всъщност днес се бих на дуел!
Тази новина предизвика всеобща възхита.
— Дуел ли? Разказвайте! Разказвайте! — насърчи го рижата.
— Преди всичко трябва да ви представя моя противник, тъй като той беше доста необикновен…
— За кого говорите? Убихте ли го?
— Спокойно, спокойно… Ако добре си спомням, струва ми се, че беше висок най-малко четири тоаза.
Един тоаз беше равен на два метра. Момичетата прихнаха да се смеят.
— Вие ни се подигравате!
— Съвсем не — запротестира Марсиак, на седмото небе от удоволствие. — Също така беше с шест ръце.
Смехът избухна отново.
— И трябва да добавя, за да завърша портрета му, че този демон, излязъл направо от ада, имаше рога и бълваше огън през устата и през ду…
— Какво става тук? — прекъсна ги изведнъж авторитетен глас.
Настана мълчание и всички се смръзнаха, а температурата в помещението сякаш се повиши с няколко градуса. Марсиак се беше проснал като паша на дивана, с жабче отляво, друго отдясно, третото легнало в нозете му, а четвъртото — седнало на неговите колене. Той се опита да се усмихне, за да се измъкне от деликатното положение, в което бе изненадан.
Красивата Габриел бе влязла.
Косите ѝ радваха окото с преливащ рус венециански цвят8. Беше от жените, които смайваха не толкова с хубостта си — наистина голяма, — колкото с осанката си. Тъмна рокля от коприна и атлаз подчертаваше съвършенството на тена ѝ и блясъка на светлосините ѝ очи. С течение на годините мънички бръчици бяха започнали да се появяват в ъгълчетата на клепачите ѝ — тези бръчици издаваха нейната опитност и наподобяваха весела гримаса.
Но Габриел не се смееше.
С леден поглед тя измери гасконеца от нозете до главата, сякаш той беше изкаляно куче, което застрашава чистотата на килимите.
— Какво правиш тук?
— Дойдох да поздравя жабчетата ти.
— Стори ли го?
— Ами… Да.
— Тогава може да си вървиш. Сбогом.
Тя му обърна гръб.
Не без известно съжаление Марсиак стана от дивана и се раздели с жабчетата. Настигна Габриел в коридора, хвана я за лакътя, но убийственият ѝ поглед го смрази.
— Габриел, красавице моя, моля те… Една думичка…
8
Венецианският цвят на косата се добива при намазване с шафран и лимон, след което жената се излага на слънце. Тази мода е тръгнала от Венеция по време на Ренесанса.