Също щеше да използва в схватката две оръжия.
Дуелът се ожесточи още след първата размяна на удари. Съсредоточени и внимателни, дракът и Лепра атакуваха, отстъпваха, отново щурмуваха, без да се щадят. Влечугото знаеше с кого си има работа, а кавалерът бързо разбра, че противникът му не е за подценяване. Като че ли никой от двамата не вземаше превес. Когато единият се отдръпваше на няколко крачки, веднага след това се хвърляше напред. А когато другият се отбраняваше, винаги успяваше да поеме инициативата за следващия напор. Лепра беше опитен и талантлив боец. Но дракът беше силен и издръжлив: ръката му изглеждаше неуморна. Стомана срещу драконова кост, драконова кост срещу стомана, остриетата се сблъскваха със скорост почти непостижима за погледите на околните. Лепра започна да се задъхва и усети умора.
Трябваше да приключи бързо.
В един момент камите и рапирите се срещнаха близо до дръжките. Притиснати един към друг, дракът и Лепра се озоваха лице в лице, със сплетени ръце. Като изръмжа диво, влечугото изхрачи отровна плюнка в лицето на кавалера, който му отвърна с жесток удар с глава. Така успя да се освободи от зашеметения противник и избърса с ръкав очите си, които пламтяха. Дракът обаче веднага се хвърли към него с разпенени устни и кървящ нос. Това беше слабото място на тези изчадия: те бяха импулсивни и бързо се поддаваха на сляпа ярост.
Лепра откри в атаката му възможност, която не биваше да пропуска.
С крак отпрати табуретка в краката на драка. Той се препъна, но продължи напред, тичаше, но същевременно залитна да падне. Нападението му беше яростно, но непрецизно. Лепра се отмести наляво, а влечугото прелетя от дясната му страна. Кавалерът се обърна, държейки ръката си хоризонтално, и замахна.
Острието от драконова кост се заби в живата плът.
Една люспеста глава изхвръкна, падна на пода и се търкулна надалече. Обезглавеното тяло на драка се строполи, а от врата му се стичаше кръв.
Лепра мигновено потърси Маланконтър. Не го намери, но чу викове в двора и някакъв кон потегли. Той се хвърли към вратата и видя мъжа, който се отдалечаваше в галоп, наблюдаван от всички, които стояха прави и не смееха да помръднат.
Изцапан с кръвта на жертвите си, все още със следи от плюнката на влечугото по бузите си, Лепра се върна в странноприемницата. Остана безразличен към проявеното внимание на присъстващите, при които ужасът се смесваше с облекчението. Те продължаваха да стоят като вцепенени и не шукваха. Нозете им нервно потръпваха.
С оръжията в ръце, Лепра спокойно наблюдаваше безредието и опустошенията. Сред обърнатите мебели, счупените съдове и стъпканата храна три трупа лежаха в огромни локви кръв, четвъртият продължаваше да се пече в огнището, а кожата на лицето му се беше стопила от пламъците. Миризмата, смесена с тази на кръвта, на жлъчта и на страха, беше отвратителна.
Проскърца врата и съдържателят се появи от кухнята, като носеше в ръце стара пушка. Дебелакът беше нахлузил на главата си нелеп шлем и се беше пременил с железен нагръдник, но не бе успял да завърже всичките му ремъци. И тъй като целият трепереше, дулото на оръжието му — зейнало като зяпнала уста — сякаш следваше волния полет на въображаема муха.
Лепра се опита да се засмее, но усмивката му изглеждаше много уморена.
Тогава видя кръвта, която се стичаше от левия му ръкав, и разбра, че е ранен.
— Всичко е наред — каза той. — Служа на краля.
17.
— Какво? — възкликна един търговец. — Каква е тази амазонка с развети коси, която сутринта ни изпревари, препускайки в галоп? Баронеса ли?
— Бога ми, така е — потвърди старият воин. — Щом ви казвам!
— Да не повярва човек! — обади се друг търговец.
— Не се чудете — намеси се трети, който добре познаваше района. — Не можеш да избягаш от истината.
— Откога баронесите носят рапири?
— Ами откакто така им харесва…
— Не е обичайно…
— Баронеса Анес дьо Водрьой… — мечтателно въздъхна първият търговец.
— Вероятно е от знатен род? — запита вторият.
— Стара благородническа фамилия — рече един ветеран от Религиозните войни. — Най-аристократичната. Единствената… Предците ѝ са участвали в кръстоносните походи, а баща ѝ се сражаваше на страната на крал Анри.
Този разговор се водеше в „Сребърното буренце“, селски хан по пътя за Париж. Двамата търговци бяха спрели тук, след като направиха чудесен пазар в Шантили, което повдигна настроението им. Двама мъже се самопоканиха на масата им. Единият беше словоохотлив и живописен постоянен посетител, стар войник с дървен крак, който живееше с нищожна пенсия, прекарваше по-голямата част от дните си в пиене и посвещаваше останалата част от времето си на онези, които му правеха компания. Другият беше амбулантен търговец, който не изпитваше огромно удоволствие от перспективата отново да преметне на гръб ракитовия кош и да тръгне на път. Беше минал цял час след обяда, оживлението в кухнята стихна и масите бързо се опразниха. С помощта на виното разговорът течеше леко и доста гръмогласно.