— Струва ми се много хубава — каза единият търговец.
— Хубава ли? — възкликна ветеранът. — Тя е нещо много повече… Твърда гръд. Дълги бедра. И какво дупе, приятели! Какво дупе!
— Като те слуша човек да говориш за дупето ѝ, остава с впечатлението, че си го виждал…
— Чумата да го тръшне, не съм имал това удоволствие… Но други са го виждали. И са го галили. Дори са се възползвали от него. Тъй като става дума за доста благосклонно дупе…
Пиячите се разбъбриха, темата подлежеше на дълго обсъждане, така че каничките бързо бяха изпразнени и трябваше други да се появят на тяхно място. Междувременно перспективата да направят добра сметка не радваше особено Леонар, собственика на „Сребърното буренце“. Обезпокоен, но без да посмее да стори нещо повече, той наблюдаваше с крайчеца на окото си мъжа, който седеше сам на една маса.
Той беше с фуниевидни износени ботуши, панталони до коленете от кафява кожа и велурен дублет, широко разгърден. Имаше солидно телосложение, но изглеждаше напълнял — широки бедра, могъщи рамене, къс врат. Навярно беше на петдесет и пет години, може би и на повече. Под избръснатата брада изсеченото му като с длето лице на стар войник беше подпухнало през последните години и червените петна, говорещи за начало на розацея9, се открояваха по страните му. Все пак погледът му оставаше жив. И усещането за сила, което се излъчваше от него, не беше измамно.
— Къде са тези щастливи познавачи на дупето ѝ? — весело възкликна най-буйният и най-пиян търговец. — Искам да чуя историите им.
— Те са навсякъде. Хубавицата не е от срамежливите.
— Казват, че убивала любовниците си — прошепна амбулантният търговец.
— Бабини деветини!
— Кажи по-скоро, че им изпива силиците! — поправи го ветеранът и мръснишки намигна. — Разбирате ли какво ви казвам…
— Разбирам отлично — отвърна търговецът. — Бих рекъл, че има и по-злокобни начини да умреш от този… С удоволствие ще си поиграя с дяволицата!
При тези думи онзи, който ги слушаше, стана с категоричността на човек, решен да изпълни дълга си. Той тръгна напред и когато се озова на половината път от масата, стопанинът Леонар му препречи пътя, което беше много смело от негова страна, тъй като беше с две глави по-нисък и тежеше много по-малко от непознатия. Но мирът в хана му беше в опасност.
— Господин Балардийо, моля ви се…
— Не се безпокойте, стопанино Леонар. Вие ме познавате.
— Разбира се, ценя ви… Те са пили. Доста са се наквасили. Не знаят какво говорят.
— Не се безпокойте, нали ви казах — рече мъжът с учтива и успокоителна усмивка.
— Обещайте ми да не се биете — удари на молба ханджията.
— Обещавам да сторя всичко, което е по силите ми.
Леонар се отдалечи, избърса влажните си ръце в престилката и се загледа след Балардийо, който продължи пътя си.
Като го видя, ветеранът с дървения крак побледня. Останалите трима се полъгаха по приятното му изражение.
— Простете ми, господа, че ви прекъсвам…
— Моля ви, господине — отвърна единият търговец. — Какво можем да направим за вас? Желаете ли да седнете на нашата маса?
— Нуждая се само от едно мнение, господа.
— Слушаме ви.
— Искам да зная, на кого от вас четиримата ще имам честта първо да разбия главата.
18.
Някакъв шум стресна Сен Люк, който подремваше.
Беше непрекъснато, неравномерно драскане, което за момент спираше и веднага след това се появяваше отново. Драскане с остри нокти. По дърво.
Мелезът въздъхна и се изправи в леглото. Беше късно следобед.
— Какво има? — прозвуча съненият глас на младата жена, която се изтягаше до него.
— Не чуваш ли?
— Да.
— Какво е?
— Нищо. Заспивай.
И тя се обърна на другата страна, като придърпа завивката към себе си.
Тъй като имаше два-три часа за убиване през деня, Сен Люк се появи на улица „Глатини“ приятно местенце на остров Сите, където още от Средновековието се бяха настанили леките жени. Предложи да ѝ плати пребогато, при условие че тя му разреши да си почине в дома ѝ. След като сделката беше сключена, девойката го отведе в малката си мансарда до Съдебната палата. „Не си ми първият“ рече, когато забеляза, че мелезът има очи на влечуго.