След това се съблече.
Час по-късно жената спеше. Сен Люк известно време се взираше в порутения таван. Нямаше особено влечение към компанията на проститутките, но платеното им гостоприемство имаше своите предимства — едно от тях беше, че за разлика от хотелиерите, не държаха посетителите да се регистрират.
Драскането продължи.
Сен Люк стана, нахлузи ризата и прилепналите си панталони, дълги до коляното, наостри уши и дръпна кафявия парцал, който служеше за перде на единствения прозорец. Шумът идваше оттам. Дневната светлина нахлу вътре и зад стъклото се очерта силуетът на черно драконче.
Мелезът остана за миг слисан.
— Твое ли е?
Младата жена — твърдеше, че се казва Магдалена, като „онази от Евангелията“ — седна и присвила очи заради светлината, измрънка:
— Не. Но то вероятно така си мисли… Направих грешка, като го нахраних веднъж-дваж. И сега непрекъснато се връща и си проси.
Истинските диви дракончета почти бяха изчезнали от Франция. Но имаше и изгубени, избягали или прогонени от господарите си и те водеха из градовете живота на скитащи котки.
— Намерѝ какво да му дадем да хапне — заповяда Сен Люк и отвори прозореца.
— О, не! Ще го свикна непрекъснато да се влачи тук. Не е…
— Ще ти платя и за него. Имаш ли подходяща храна?
Магдалена се изправи съвсем гола, докато мелезът и дракончето се разглеждаха един друг еднакво предпазливо. Люспите на влечугото блестяха на слънцето, което отиваше към зенита си.
— Ето — рече Магдалена и му подаде завита в краищата дрипава кърпа.
Сен Люк я разви и намери вътре сухо, наръфано парче салам.
— Това ли е всичко?
— Да — потвърди жената и си легна отново, — но в края на улицата има месар, ако искаш…
Мелезът протегна ръка и подаде част от салама на дракончето. Животното се поколеба, помириса го, пое храната с острата си муцуна и без особено удоволствие я погълна.
— Предпочиташ жертвите ти да са живи и да се защитават, нали? — промърмори Сен Люк. — Прав си, аз също…
— Какво каза? — запита го Магдалена от леглото.
Той не отговори и продължи да храни дракончето. Междувременно една виверна — натоварена с кралско послание, тя се носеше към Лувъра — прелетя високо в небето и нададе дрезгав вик. Сякаш в отговор на зова на голямото влечуго, дракончето разпери криле и си тръгна.
Сен Люк затвори прозореца, погълна остатъка от салама и се облече.
— Тръгваш ли си? — обезпокои се Магдалена.
— Както виждаш.
— Среща ли имаш?
— Да.
— С кого?
Мелезът се поколеба, накрая реши, че невероятната истина ще свърши по-добра работа от лъжата.
— С Краля на петака10.
Проститутката прихна да се смее.
— Предай му моите поздрави. И на целия Двор на чудесата, щом отиваш там!…
Сен Люк леко се подсмихна.
Минутка по-късно той закопча дублета си, закачи ножницата на рапирата си на портупея и сложи странните си очила с червени стъкла. След това застана на прага на мансардата, отвори вратата, но се обърна и хвърли две сребърни монети на леглото.
Този жест учуди Магдалена, тъй като вече ѝ беше платил за услугите.
— Много са за парче салам — рече подигравателно тя.
— Едната е, за да нахраниш дракончето, когато се завърне.
— Добре. А втората?
— За да не забравиш за какво е предназначена първата.
19.
Арно дьо Ленкур живееше на улица „Железарска“ разположена между квартал Сент Опортюн и Халите; тя беше продължение на улица „Сент Оноре“, намираше се близо до Гробището на невинните11 и правеше връзка с улица „Ломбар“, така че тук бе едно от най-оживените места в столицата. Беше широка едва четири метра, но много шумна. Носеше ѝ се лоша слава, защото точно на нея, възползвайки се от спирането на кралската карета поради задръстване на движението, Раваяк12 беше нанесъл два удара с нож в гърдите на крал Анри IV. Местожителството на Ленкур беше съвсем обикновено. Той беше наел къща, подобна на много други в Париж: тясна и висока, сякаш смачкана между съседните здания, с магазинче на партера — за търговия с платове. До магазинчето имаше врата, която водеше към коридор, стигащ до тъмна стълба. Оттук, облъхнат от смрадливия въздух, човек тръгваше нагоре по етажите, като се държеше за разклатен дървен парапет.
10
По онова време бедните, сакатите, уличниците и бездомните се събирали в закътани парижки дворове, които били наричани дворове на чудесата. Те си избирали крал, наречен Крал на петака. Дворът на чудесата е обезсмъртен в романа на Виктор Юго „Парижката Света Богородица“.
11
Гробището на невинните в квартала на Халите, което днес не съществува, било последно убежище за бедняци, душевноболни и още некръстени бебета; там са погребани общо над 2 милиона души.
12
Франсоа Раваяк (1578-1610) е религиозен фанатик, убиец на крал Анри IV. На 27 май 1610 г. е изправен на Гревския площад; дясната му ръка, с която е намушкал краля, е изгорена с вряла сяра, гърдите, ръцете и краката му са разкъсани с клещи и залети с разтопено олово, а накрая е разчекнат между четири коня.