Ленкур се намираше на първото стъпало, когато чу нечии стъпки зад себе си в мрака на коридора.
— Добър ден, господин офицер.
Беше господин Лаборд, продавачът на платове. Несъмнено беше дебнал кога ще се появи, тъй като следеше всички, които влизаха и излизаха. Освен с магазинчето, той разполагаше с три стаи за семейството си на първия етаж, както и със скромна стаичка за прислугата на втория. Беше главният наемател в къщата. В това си качество събираше наемите и зорко надзираваше всичко, горд с доверието, което му гласуваше собственикът, и крайно загрижен за приличния вид на помещенията.
Ленкур се обърна и едва сдържа въздишката си.
— Здравейте, господин Лаборд.
Както повечето дребни буржоа, продавачът на платове хранеше боязлива омраза към народа, презираше по-малко богатите от него, завиждаше на людете, които му бяха равни, защото смяташе успехите им за несправедливи, на драго сърце се подчиняваше на могъщите и изпитваше необходимост да спечели благоволението на представителите на властта. Мечтаеше да привлече за свой клиент Ленкур, енсин от конните гвардейци на Негово Преосвещенство.
— Каня ви да ми окажете честта да посетите магазинчето ми скоро, господине. Получих няколко топа коприна. Ако се вярва на съпругата ми, чудесно ще отиват на дублета, който тя е видяла, че носите.
— Така ли?
— Да. И вие не по-зле от мен знаете, че жените имат око и вкус за подобни неща.
Ленкур не можа да се въздържи да си помисли за съпругата на Лаборд и за метрите цветни панделки: те украсяваха всичките ѝ рокли, които не можеха да се нарекат скромни, като се вземат предвид импозантните размери на дамата.
— Истинската елегантност се крие в детайлите, нали? — отбеляза продавачът.
Детайл. Думичка, която никак не отиваше на огромната госпожа Лаборд, която шумно пиеше шоколада си и нагъваше сладкиши до пръсване.
— Така е — рече Ленкур с усмивка, която не означаваше нищо. — Довиждане, господин Лаборд.
Офицерът се качи на втория етаж и след като мина покрай вратата на стаичката, където спеше слугата на продавача, влезе в дома си. Апартаментът му се състоеше от две съвсем обикновени помещения, което ще рече студени и мрачни, където сякаш не се проветряваше. Нямаше особени основания да се оплаква, защото всяка стая имаше прозорец, независимо че единият гледаше към мръсен двор, а другият — към уличка, чиято отсрещна страна човек можеше да докосне, като протегне ръка напред. Мебелировката му беше скромна: легло и шкаф за дрехите в спалнята; маса, разклатен бюфет и два стола в другата стая. Впрочем тези мебели не му принадлежаха. С изключение на шкафа за дрехи, те бяха тук преди нанасянето му и щяха да си останат, след като си тръгнеше.
За да не наруши безупречната чистота, първата грижа на Ленкур беше да се събуе, като си обеща скоро да изчисти ботушите си от черната и лепкава гадост, която покриваше парижките улици. След това окачи портупея си на същия пирон, където висеше шапката му с бяло перо, и свали мантията си.
На масата имаше всичко необходимо за писане и Ленкур веднага се захвана за работа. Трябваше да препише писмото, което прочете на обяд в кабинета на Шарпантие, секретаря на Ришельо.
Възпроизвеждаше го по памет, но използваше латински думи за речника и гръцки за граматиката. В резултат всеки идиом, без да е напълно неразгадаем, можеше да бъде прочетен само от човек, който великолепно знаеше и двата езика, а това бе по силите само на ерудитите. Енсинът нито за миг не се поколеба, докато изписваше листа със стегнатия си почерк, и остави перото едва след като сложи последната точка.
Неподвижен и безстрастен, той чакаше мастилото да изсъхне, когато някой почука на вратата. Ленкур обърна глава натам и присви клепачи.
Тъй като чукането продължи, офицерът реши да отиде и да отвори. На прага застана прислужницата на Лаборд, девойка с червени бузи, която хранеше тайна любов към младия енсин от гвардейците на Кардинала.
— Да?
— Добър ден, господине.
— Добър ден.
— Не зная дали ви е известно, но тук дойде един благородник.
— Благородник ли?
— Да. И разпитваше за вас.
— Въпроси, на които господин Лаборд вероятно усърдно е отговарял…
Прислужничката потвърди смутено, сякаш самата тя имаше вина за словоохотливостта на господаря си.
— Каза ли си името този благородник? — попита Ленкур.
— Не.
— Опиши го!
— Беше висок, нелюбезен, с черна коса. И с белег на слепоочието… Не правеше нищо особено, но… ми се стори страшен.