Енсинът я изслуша невъзмутимо.
Междувременно госпожа Лаборд повика прислужничката си, която побърза да изпълни желанието ѝ, след като почтително се поклони.
— Благодаря — рече Ленкур.
Щом затвори вратата, той се върна към масата и прибра възстановеното писмо в луксозен плик. След това дръпна стола, повдигна килима, измъкна дъска от пода и скри документа.
Или почти го скри.
Както забеляза, едно ъгълче от килима се беше подвило; очевидна аномалия, която контрастираше с царящия в стаята ред.
Енсинът се замисли, след това присви рамене и се приготви да излезе. Обу изкаляните си ботуши, нагласи портупея, взе шапката си и преметна сгънатата си мантия през рамо. Камбаната на „Сент Опортюн“ би веднъж, почти веднага последвана от камбаната на църквата при Гробището на невинните.
20.
В „Малките жабчета“ Марсиак се събуди щастлив и заситен в обърнатото наопаки легло, след това се подпря на лакът, за да се наслаждава на Габриел, която се решеше, седнала полугола пред тоалетката. Този спектакъл го изпълни с възхита. Тя беше красива, гънките на лекия пеньоар, който едва я покриваше, можеха да се сравнят с елегантността на воалите на древните статуи, а лъчите на залязващото слънце, които се промъкваха през прозореца, позлатяваха буйните ѝ коси, галеха заоблените ѝ бледи рамене, подчертаваха линията на стройния гръб. Беше един от онези върховни моменти, в които се проявяваше цялата хармония на света. Стаята беше потънала в тишина. Чуваше се само ласкавото докосване на четката до вълшебната грива.
Изведнъж Габриел улови погледа на любовника си в огледалото и без да се обръща, наруши мълчанието:
— Трябва да ти върна подаръка.
Гасконецът погледна пръстена с печат, който беше спечелил на дуел. Габриел го свали от пръста си и го остави до ковчежето си за бижута.
— За теб е — рече Марсиак. — Няма да го приема обратно.
— Ти имаш нужда от него.
— Не.
— Да. За да платиш на Рабие.
Марсиак седна на леглото. Габриел, която почти му беше обърнала гръб, продължи да се реши невъзмутимо.
— Значи ти е известно? — учуди се той.
Тя присви рамене.
— Разбира се. В Париж всичко се знае. Достатъчно е да умееш да слушаш… Много ли ѝ дължиш?
Марсиак не отговори.
Той отново се просна по гръб, с широко разперени ръце и се загледа в тавана.
— Нима дългът ти е толкова голям? — възкликна Габриел.
— Да.
— Как стигна дотам, Никола?
В гласа ѝ имаше едновременно упрек и състрадание — така майките се отнасят към непослушните си деца.
— Играх, спечелих, но накрая изгубих тройно — обясни гасконецът.
— Рабие е много лоша жена. Тя може да те унищожи.
— Зная.
— А ръцете на мъжете, на които заповядва, са изцапани с кръв.
— И това ми е известно.
Габриел остави четката, обърна се и отправи към Марсиак спокоен и пронизващ поглед.
— Трябва да ѝ платиш. Пръстенът достатъчен ли е?
— За начало.
— Тогава всичко е решено, вземи го.
Двамата размениха усмивки. Нейната беше изпълнена със страст, а неговата — с признателност.
— Благодаря — каза той.
— Не мисли повече за това.
— Трябва да се съветвам с теб за всички решения, които вземам.
— Задоволявай се да правиш обратното на онова, което ти диктува твоят каприз, и нещата ще се подредят.
Марсиак се засмя от все сърце, стана и започна да се облича, докато любовницата му обуваше белите си чорапи — отново спектакъл, който не биваше да се пропуска.
След това, без предисловие, Габриел рече:
— Тук пристигна писмо за теб.
— Кога?
— Днес.
— И тъй като ми беше бясна — предположи гасконецът, обувайки си панталоните, — навярно си го изгорила.
— Не.
— Не си го скъсала?
— Не.
— Дори не си го смачкала?
— Започваш да ми досаждаш, Никола! — възкликна Габриел.
Тя почти се развика и като вцепенена гледаше право пред себе си.
Понеже често си разменяха подобни закачки, той не можеше да си обясни странната ѝ реакция. Гол до кръста, Марсиак се загледа в жената, която обичаше, и откри, че тя много се бои.
— Какво ти е, Габриел?
С пръсти тя изтри една сълза, бликнала от очите ѝ. Той се приближи, наведе се над нея и я прегърна нежно.
— Кажи ми защо си такава? — промълви той.
— Прости ми. Вземи го.
Марсиак грабна писмото, което тя му подаде, и разбра вълнението ѝ, като видя скрепения с червен восък печат.
Беше на кардинал Ришельо.
— Мислех си — рече Габриел с треперещ глас, — че този момент от живота ти завинаги е отминал.