— Да ми се извини ли? Защо?
Балардийо крайно се затрудни. Как можеше да обясни на баронесата естеството на вулгарните и гадни думи, изречени по неин адрес, без да ги повтори?
— Ами…
— Чакам.
— Важното е — поде отново старият войник и размаха дървения крак като жезъл… — Важното е този дрипльо да ти се извини. Нищожество, госпожата чака!
— Госпожо — проплака ветеранът, — моля ви да приемете най-чистосърдечните ми и изпълнени с уважение извинения. Изложих се много, но не мога да диря прошка заради скромния ми произход, заради лошото ми възпитание и заради недостойните ми навици. Обещавам от днес нататък да контролирам поведението и действията си, и като осъзнавам грешките си, се оставям на вашето благородство. Ще добавя, че съм грозен, устата ми мирише на дирник и като ме гледа човек, не може да повярва, че Всевишният е създал Адам по свой образ и подобие.
Мъжът издекламира разкаянието си на един дъх, сякаш го беше научил наизуст, а Балардийо придружи тирадата му с равномерни поклащания на главата си и с доволни движения на устните си.
Изглежда, че чутото го зарадва.
— Много добре, нищожество. Ето ти крака.
— Благодаря, господине.
— Но ти забрави да споменеш противната си мутра, която…
— … може да накара майчиното мляко да секне. Съжалявам, господине. Да започна ли отново?
— Не зная. Разкаянието ти ми изглежда искрено, но…
Балардийо погледна въпросително към Анес.
Тя изглеждаше смаяна и думите не ѝ достигаха.
— Не — отсече старият войник. — Госпожа баронесата е права: достатъчно. Наказанията трябва да бъдат справедливи, но не жестоки, ако искаме да постигнат целта си.
— Благодаря, господине.
Балардийо стана, протегна се, изпразни бутилката си на две глътки и я хвърли през рамо. Тя се разби в черепа на амбулантния търговец, който оставаше затворен в ракитовия си кош.
— Чудесно! — възкликна радостно Балардийо и потри ръцете си от задоволство. — Да си вървим!
Зад гърба му удареният с бутилката амбулантен търговец се срина на една страна, като преобърната кошница.
22.
Предизвестена от сина си, жената излезе на прага на къщичката, за да наблюдава летящия насам конник, и заповяда на момчето да ѝ донесе нещо от вътре. То побърза да изпълни нареждането и се върна с пищов, който предаде в ръцете на майка си.
— Прибери се, Тонен.
— Но, мамо…
— Скрий се под леглото и не излизай, докато не те извикам.
Беше късен следобед, духаше свеж ветрец. Докъдето поглед стигаше наоколо, нямаше други постройки. Най-близкото село се намираше на една левга разстояние и пътят, който водеше към него, не минаваше покрай къщата. Дори амбулантните търговци и продавачите на книги рядко се отбиваха тук. Човек трябваше да разчита само на себе си в това пустинно място във френската провинция.
Жената остана сама, провери дали пищовът е зареден и дали барутът е сух. След това прикри оръжието под мишницата си, така че да не го види пътникът, който влезе в двора и изплаши разхождащите се кокошки.
Тя едва кимна, когато Антоан Лепра я поздрави, без да слиза от коня си.
— Искам да напоя жребеца. И с благодарност ще ви платя, ако ми дадете чаша вино.
Стопанката дълго се взираше в него, без да отговори.
Небръснат, прашен и разгърден, той изглеждаше изтощен и не вдъхваше доверие. Беше въоръжен: пищовите бяха прибрани в кобурите на седлото, а бяла рапира висеше на кръста му, от дясната страна — навярно беше левак. Тъмносиният му дублет беше разкопчан, под него се подаваше подгизнала от пот риза, а ръкавът му беше скъсан близо до рамото и там се виждаше превръзка. Кръв течеше по ръката му, което подсказваше, че раната се е отворила.
— Къде отивате? — попита жената.
— В Париж.
— По този път ще стигнете чак през нощта.
— Зная.
Тя продължи да го разглежда.
— Ранен сте.
— Да.
След сражението с Маланконтър и неговите убийци Лепра не забеляза веднага, че кърви. В разгара на битката не успя да разбере кой от противниците му го рани в ръката. В първия момент не усети и болка. Тя се появи по-късно, когато разбра, че по ръкава на дясната му ръка тече кръв. Макар че не беше особено опасна, раната се нуждаеше от грижи, но той се задоволи да я превърже надве-натри, преди бързо да тръгне на път.
— Злощастна среща — обясни Лепра.
— Разбойници ли?
— Не. Убийци.
Жената не мигна.
— Преследват ли ви?
— Преследваха ме. Не зная дали още са по петите ми.
От станцията за смяна на конете Лепра тръгна по тесни пътища, които, макар да бяха заобиколни, намаляваха риска от засади. Пътуваше сам и раната му го правеше лесна плячка за обикновените бандити. Но той се боеше, че по пътя за Париж го причакват онези, които го преследваха от самото начало.