— Да. След като пристигнах в Брюксел инкогнито, тръгнах обратно с писмо от нашето посолство в Испанска Нидерландия. Замисълът проработи: на няколко левги от Париж, в пощенска станция за смяна на конете, бях атакуван от разбойници. Само един от тях успя да се спаси. Беше Маланконтър.
— Това ли е всичко? — запита Ла Фарг.
— Почти… Прибрах се в Париж едва вчера вечерта. Тъй като конят ми се измори, не успях да пристигна бързо, избрах обиколни пътища за по-сигурно и струва ми се, Маланконтър ме е предварил. Както и да е, попаднах на засада на улица „Сен Дьони“. И щях да бъда мъртъв, ако насоченият към сърцето ми куршум не беше спрян от кожения ми портупей.
— Кога получи раната в бедрото? — осведоми се Марсиак.
— На улица „Сен Дьони“.
— А тази в ръката?
— На пощенската станция.
— И изпълнен с щастие, че си оцелял след пистолетния изстрел, още на следващия ден скачаш през прозореца…
Лепра повдигна рамене.
— Не помислих… Маланконтър ме видя в момента, когато и аз го съзрях. Хукна да бяга, а аз…
Той не довърши изречението и се обърна към Алмадес.
— Съжалявам, Анибал.
Гологлавият испанец държеше влажна кърпа до слепоочието си.
— Оставих се да бъда изненадан — рече той. — Трябва да се сърдя само на себе си. Получих хубава цицина.
— Да се върнем към най-важното — разпореди се Ла Фарг. Какво друго знаеш за Маланконтър?
— Нищо. Зная името му, защото той ми го каза. И зная, че работи за противниците на Франция.
— Испания — предположи Марсиак. — Кой друг освен Испания ще иска да научи съдържанието на френската поща, която идва от Брюксел?
— Всички — опонира му Анес. — Англия, Свещената Римска империя, Лотарингия. Може би дори Холандия или Швеция. Без да слагаме в сметката партията на кралицата майка в изгнание. Всички. Приятели и врагове.
— Да, но не всички търсят кавалера Д’Иребан… — проговори Балардийо в промеждутъка между два изядени бадема.
— Маланконтър — уточни Лепра — не се намираше случайно на улица „Ключ“. Той търсеше странноприемницата на Кастила, когато го разпознах. И дума не може да става за съвпадение.
Настъпи тишина, нарушавана само от хрускането на Балардийо, докато всеки размишляваше над току-що чутото. След това Ла Фарг постави ръка на масата и рече:
— Не е необходимо да гадаем. Без съмнение тази афера е по-сложна, отколкото изглежда, това е очевидно. Да се надяваме да научим повече неща за Маланконтър, когато той дойде в съзнание. Но сега имаме да изпълняваме мисия.
— Коя ще бъде следващата ни крачка? — запита Анес.
— Всичко зависи от Марсиак.
— От мен ли? — учуди се гасконецът.
— Да. От теб… Познаваш ли някоя си госпожа Дьо Сованж?
17.
Гражданинът Гаже разговаряше с един от служителите в процъфтяващото си предприятие, когато му съобщиха, че стоката е пристигнала на вратата „Сент Оноре“. Информацията му донесе разрошен хлапак, който пристигна в двора почти без дъх.
— Най-сетне — рече Гаже.
Падаше мрак и парижките врати скоро щяха да бъдат затворени.
Гаже подхвърли монета на юношата, побърза да предаде на служителя си последни разпореждания и извика лакея си. Смени обувките си с ботуши, необходими да се пребори със столичната кал, и в този момент Големият Франсоа се присъедини към него.
— Вземи сопа — каза му Гаже. — Излизаме.
И така, съпровождан от як лакей с още по-яка сопа в ръце, той тръгна да плати данъка на стоката.
Тъй като щедро се раздели с няколко допълнителни монети, формалностите бързо приключиха. Скоро видя тежката каруца да се движи сред колоната от пътници и снабдители, получили разрешение да влязат. Гъста тълпа се беше струпала край вратата и се носеше към улица „Сент Оноре“. Беше една от главните артерии на Париж преди по-късното разрастване на столицата. Винаги оживена, тя се простираше до новата градска стена — наречена „Жълтата канавка“ заради цвета на земята, от която беше издигната, — а навалицата много затрудняваше движението.
Натоварена с десетина клетки, във всяка от които имаше драконче, каруцата напредваше бавно, но равномерно, теглена от волове. Един селянин държеше юздите, а друг отстъпи мястото си на капрата на Гаже, докато Големият Франсоа вървеше напред и с усилие пробиваше път сред гъмжилото. За щастие, не трябваше да продължават по улица „Сент Оноре“ до лабиринта от криволичещи улички в старата част на Париж. Те поеха по улица „Гайон“, прекосиха я почти от край до край и най-сетне минаха през портик точно в началото на улица „Врабчова“. Кварталът под сянката на хълма Сен Рош и на неговите мелници беше един от най-приятните на десния бряг — наричаха го „Града“, за разлика от „Университета“ на левия бряг и от „Сите“ на острова. Все още не беше напълно готов през онази пролет на 1633 година, но беше добре устроен, набразден от прави улици, освежаван от многобройни градини и с огромен площад, на който имаше конски пазар. Доказателството за успеха му беше, че там започваха да строят красиви и богати частни дворци.