Ако беше разположена в друга част на града, собствеността на гражданина Гаже навярно щеше да представлява цяло каре къщи. Каменни сгради се разпростираха около павиран и постлан със слама двор, включително източена и кръгла кула с коничен шистов покрив и няколко реда полуобли отверстия. Тя приличаше на гълъбарник, но на огромен гълъбарник, чиито пансионери се хранеха с гълъби. Чуваше се как дракончетата лудуват вътре, ръмжат, понякога плюят и удрят лудо с криле.
Гаже дължеше на тези малки крилати влечуги богатството си и беше много зает с тях. Започна, като наследи бащиния си занаят и продаваше обикновени дракончета по пазарите. След това се захвана с луксозна търговия и предложи на по-богатите расови животни или такива с неповторими физически характеристики. Но идеята, която му даде възможност да натрупа състояние, дойде по-късно, когато реши да използва дракончетата за специални задачи: като куриери. Докато гълъбът може да пренесе само нищожен свитък хартия, дракончето е достатъчно силно, за да носи писма, дори малки пакети, по-бързо и по-далече.
Проблемът беше в това, че ако дракончетата можеха да бъдат дресирани да свържат две точки в един град, те не притежаваха възможностите на пътуващите гълъби: губеха се и бягаха, когато разстоянието беше по-голямо. Разрешението се оказа в майчинския инстинкт на женските — инстинкт, който винаги ги връщаше към яйцата им, колкото и труден и дълъг да беше преходът. Гаже се изхитри да използва женските веднага след като снесяха яйцата си, замествайки ги при нужда с ефектни подобия, към които те се привързваха и неотменно отнасяха там пощата, щом ги пуснеха. Оставаше само накрая да бъдат върнати в отправната точка.
Без напълно да се отказва от търговията с дракончета, дресьорът упражняваше новото си занимание и се сдоби с кралска грамота, която му осигуряваше монопола „в Париж и в околните градове“. Куриерската му дейност бързо се разви и свързваше столицата с Амиен, Реймс, Руан и Орлеан. С кратка почивка беше възможно да се изпрати поща дори в Лил, в Рен или в Дижон.
Слаб и доста красив мъж, посивял и с горда осанка, Гаже присъстваше при разтоварването на каруцата и наблюдаваше своите служители, които отнасяха клетките в сграда, където дракончетата оставаха затворени сами няколко дни, докато се успокоят от паниката, породена от пътуването, и свикнат с новото обкръжение. Плод на стриктен подбор, те бяха предназначени за продажба и всяко от тях струваше малко състояние. Пазеха ги, за да не се наранят взаимно и да не се осакатят.
Доволен, собственикът остави надзирателя да огледа влечугите и се върна в работния си кабинет, където го очакваше много писане. Свали горната си дреха, ботушите, установи, че е излязъл без шапка, и изведнъж подскочи, когато почувства нечие присъствие, а той смяташе, че е сам. С тръпнещо сърце, той въздъхна облекчено, щом разбра кой е посетителят. Бързо установи, че кралската грамота, която му връчиха, го принуждава да прави дребни услуги. Дължеше тази привилегия на милостта на Кардинала, а човек не отказва нищо на благодетеля си, особено когато той ви гласува доверие. Така че крилатите пратеници на Гаже предаваха тайни послания.
И дори нещо повече.
— Изплаших ви — рече Сен Люк.
Той седеше на фотьойла с нахлупена над очите шапка, с протегнати напред и кръстосани нозе, а облегалката се допираше до рамката на прозореца.
— Вие… Изненадахте ме — призна дресьорът. — Откъде влязохте?
— Има ли значение?
Гаже бързо си възвърна самоувереността, заключи вратата и дръпна пердетата.
— От три дни очаквам пристигането ви — заяви той.
— Зная — отвърна мелезът и повдигна шапката си.
Небрежно започна да чисти стъклата на очилата си с ръкав. Очите му на влечуго блестяха в полумрака.
— Посети ме граф Дьо Рошфор — рече дресьорът.
— Какво искаше?
— Новини. И да ви предам, че се безпокои какво сте свършили.
— Страховете му са безпредметни.
— Успяхте ли, преди да стане много късно?
Сен Люк сложи очилата си и добре обмисли отговора си.
— Не смятам, че съществува друга възможност…
След това запита: