— Кога отново ще се видите с Рошфор?
— Вероятно тази вечер.
— Предайте му, че това, което го вълнува, е свършено.
— Вече?
Сен Люк стана, опъна дублета си, оправи портупея и се приготви да си върви.
— Добавете, че документът е у мен и очаквам да разбера на кого трябва да го предам.
— Зная това. Трябва да го отнесете лично на Кардинала.
Мелезът спря и през червените стъкла на очилата погледна заинтригувано към Гаже.
— Лично ли?
Укротителят на дракончета потвърди думите си.
— Веднага, така ми бе казано. Още тази вечер. В Кардиналския дворец.
18.
Каретата стигна до предградието Сен Жак, преди да падне мрак, и пое по Пощенската улица, след това продължи по „Арбалет“, преди да влезе през портала в голям частен дворец. Макар и все още ненужни по това време, в двора горяха факли, от многобройните впрягове слизаха гости, а елегантни кавалери оставяха конете си на прислужниците от конюшнята. Три етажа с високи прозорци светеха празнично. В началото на каменното стълбище посетителите разговаряха в очакване да поздравят господарката на дома. Госпожа Дьо Сованж се усмихваше и намираше мили слова за всички. Облечена с луксозна рокля, весело хокаше онези, които не я посещаваха често, отправяше комплименти към други и майсторски задоволяваше суетата на всички.
Дойде ред на Балардийо да докара каретата до входа. Един лакей отвори вратичката и елегантно облеченият Марсиак се появи и подаде ръка на Анес. Фризирана, напудрена, нагиздена, баронеса Дьо Водрьой грееше в рокля от коприна и ален атлаз. Всъщност леко излязла от мода рокля, което направи впечатление на присъстващите. Анес го знаеше, но не ѝ стигна времето да си поднови гардероба. Освен това разчиташе на красотата си и тази грешка с тоалета отговаряше на персонажа, в който се бе въплътила.
— Всички гледат само теб — прошепна ѝ Марсиак, докато чакаха на стълбите.
Действително тя забеляза погледите. Подозрителни и понякога враждебни погледи на жените; изпълнени с интерес и очаровани — на мъжете.
— Така е справедливо, нали? — рече младата жена.
— Ти си великолепна. Ами аз?
— Не мога да кажа, че ме срамиш… Всъщност дори не подозирах, че е възможно да се избръснеш…
Гасконецът се усмихна.
— Опитай се да не бъдеш чак толкова взискателна. Не забравяй, че тази вечер…
— За дебютантка ли ме вземаш?
Те се изкачиха няколко стъпала по-нагоре.
— Виждам само богаташи — отбеляза Анес.
— Тежки богаташи. Академията за комар на госпожа Сованж е една от най-престижните в града.
— И ще те пуснат ли да влезеш?
— Колко си лоша! Важното е, че ако гостилничарят на Кастила казва истината, кавалерът Д’Иребан и Кастила често идват тук.
— Всъщност коя е тя?
— Госпожа Дьо Сованж ли? Вдовица, чийто мъж ѝ оставил дългове, а тя решила да задоволи нуждите си, като открие салони за най-запалените играчи на комар в столицата… Впрочем тук не само се играе. Също така се плетат много интриги.
— Какви?
— Всякакви. Галантни, търговски, дипломатически, политически… Не можеш да си представиш какво се решава в тайните помещения между две раздавания на картите и с чаша испански мускат в ръка…
Те стигнаха до госпожа Дьо Сованж, кестенява и доста закръглена жена, некрасива, но чиито усмивка и фини маниери вдъхваха симпатия.
— Господин маркизе! — възкликна тя.
„Маркиз ли?“
Анес устоя на изкушението да потърси въпросния маркиз наоколо.
— Очарована съм, че отново ви виждам, господине. Знаете ли, че много ни липсвахте?
— Искрено съжалявам — отвърна Марсиак. — И не си мислете, че съм ви изневерил. Важни дела ме задържаха далеч от Париж.
— Успешно ли приключиха тези дела?
— Да.
— Това е чудесно.
Марсиак продължи да разговаря с госпожа Дьо Сованж, но се обърна леко към Анес:
— Позволете да ви представя госпожа Дьо Ларемон, моя братовчедка, която развеждам из нашата красива столица.
Собственичката на дома поздрави така наречената госпожа Дьо Ларемон.
— Бъдете добре дошла, скъпа… Кажете ми, маркизе, имам чувството, че всичките ви братовчедки са очарователни…
— Семейна черта, госпожо. Семейна черта.
— Скоро ще се видим пак.
Анес и Марсиак пристъпиха под позлатения таван на ярко осветен вестибюл и влязоха през широко отворените врати в салоните.
— Значи, ти си маркиз…
— Бога ми — отвърна гасконецът, — щом Кончини18 можеше да бъде маршал Д’Анкр, защо аз да не съм маркиз?
И двамата не забелязаха един млад и много елегантен благородник, който ги наблюдаваше; или по-точно — който беше впил очи в баронеса Дьо Водрьой, вероятно впечатлен от ослепителната красота на непознатата. Ако присъстваше тук, Лепра би разпознал кавалера, който го застреля на улица „Сен Дьони“. Това беше маркиз Дьо Ганиер. Към него се приближи лакей, който дискретно му прошепна нещо на ухото.
18
Кончино Кончини (1575-1617) е италиански авантюрист, фаворит на френската кралица Мария Медичи. Получава титлата маршал Д’Анкр, а след смъртта на крал Анри IV става най-влиятелният мъж във Франция в продължение на седем години.