Ньовел присви рамене.
— Хм… Какво толкова съм сторил?… Всъщност забелязах само сянка в дъното на тъмния коридор. Този благородник може да дойде и да се ръкува с мен, но аз няма да го позная.
Все така погълнат от играта, Брюсан почеса прошарения си мустак, без да проговори, след това със задоволство постави щастливо появилия се дракон пика върху вале купа.
— Всички тези тайни са ми интересни — рече Ньовел.
— На грешен път си.
— Така ли? Защо?
Без да дава вид, Брюсан, за разлика от младия страж, беше забелязал дискретната поява на Ленкур.
— Бихте ли му обяснили, господин Дьо Ленкур?
— С удоволствие, господин Дьо Брюсан.
Ньовел погледна към Ленкур, който обърна една страница и рече:
— Трябва да знаете, че има тайни, които е по-добре не просто да не изваждате наяве, но дори да опитвате да разбулвате. Това може да ви се отрази зле. Естествено, на кариерата ви. Но също и на вашето здраве…
— Искате да кажете…
— Да. Точно това искам да кажа.
Ньовел се усмихна нерешително.
— Хайде, стига! Опитвате се да ме изплашите.
— Точно така. И повярвайте ми, за ваше добро.
— Но аз служа в гвардията!
Този път Ленкур вдигна очи от книгата си.
И се засмя.
Ньовел носеше алената си мантия със смесица от гордост и вяра, убеден, не без основание, че тя го предпазва и го възвисява. Тъй като им поверяваше живота си, Ришельо избираше гвардейците си лично. Искаше да са благородници, поне на двайсет и пет и повечето от тях трябваше да са служили най-малко три години в армията. Великолепно тренирани и екипирани, подложени на желязна дисциплина, те представляваха елитен кавалерийски отряд. Кардиналът ги предпочиташе пред пешите мускетари, които също бяха на служба при него, но ги набираха сред обикновените професионални войници. Ришельо възмездяваше верността на гвардейците, като им осигуряваше защитата.
Обаче…
— Да служиш в гвардията, Ньовел, е чест, излагаща ви на опасности, които обикновените смъртни не подозират — или преувеличават, то е същото. Ние сме като стойка за дърва пред огнище, където гори вечен огън. Този огън е Кардиналът. Защитаваме го, но е достатъчно да се приближим прекалено близо, за да си изпатим. Трябва вярно да служим на Негово Преосвещенство. Да умрем за него, ако обстоятелствата го изискват. Обаче не слушайте онова, което ви нашепват. Не гледайте онова, което ви показват. Не отгатвайте онова, което бихте се опитали да разберете. Постарайте се да забравите видяното.
Когато завърши тирадата си, Ленкур спокойно се върна към своето четиво.
— Но нали вие самият…
Младши офицерът се намръщи.
— Какво?
— Искам да кажа, че…
Търсейки точните думи, Ньовел опита да получи помощ от Брюсан, но той го погледна строго. Младият гвардеец разбра, че беше стъпил на ако не опасен, то поне хлъзгав терен. Готов бе да плати скъпо, за да се озове далече-далече, и изпита известно облекчение, когато Ленкур смени темата.
— Господин Дьо Брюсан, говорихте ли за мен с господин Дьо Ньовел?
Запитаният сви рамене, сякаш се опита да подири извинение.
— Човек често се отегчава, когато стои на пост.
— И какво казахте?
— Бога ми, това, което всички говорят.
— А именно?
Брюсан въздъхна.
— Че сте имали намерение да станете юрист, когато Кардиналът ви е забелязал. Че сте били един от личните му секретари. Че скоро след това ви е поверил секретни мисии. Че по време на една от тези мисии сте останали две години извън Франция, а след завръщането сте облекли гвардейската мантия. Та така. Това е всичко.
— О… — рече Арно дьо Ленкур, без да издава чувствата си.
Настъпи мълчание, по време на което той сякаш се опитваше да осмисли чутото.
Накрая кимна в знак на съгласие.
Отново се захвана да чете, Ньовел си потърси работа другаде, а Брюсан се зае с нов пасианс. Изминаха няколко минути и гвардеецът ветеран внезапно поде:
— На вас, Ленкур, мога да кажа…
— Какво?
— Зная кого прие Негово Преосвещенство тази нощ. Забелязах го, когато се обърна, и го познах. Нарича се Ла Фарг.
— Това име не ми говори нищо — рече Ленкур.
— Някога той командваше доверените мъже и изпълняваше тайните мисии, възложени от Кардинала. Полугласно ги наричаха Остриетата на Кардинала. След това се случи нещо неприятно по време на обсадата на Ла Рошел. Не зная детайли, но това беше причината за разформироването на Остриетата. До тази нощ си мислех, че са изчезнали завинаги. Но сега…
Арно дьо Ленкур затвори книгата си.
— Съветите за благоразумие, които дадох на Ньовел, важат и за вас. Да забравим всичко това. Вероятно ще се почувстваме по-добре.