Надяваше се, че е свършил, когато Сесил го повика и му посочи клатещото се скеле: с рапири в ръце, двама убийци се бяха смъкнали от покрива и внимателно слизаха надолу. В същото време закъснял наемник се появи от тъмния пасаж и кварталът започна да се събужда. Изморен, ранен, гасконецът си даде сметка, че не може да се справи с още трима нападатели. Щяха ли да му стигнат силите и времето да даде отпор на първия, преди да пристигнат другите двама?
Той отстъпи към Сесил и към двуколката, зад която тя се криеше. Невъзмутимо изчака първия наемник да приближи, докато другите двама все още слизаха по скелето. Изведнъж, хващайки рапирата си с две ръце, с всичка сила я стовари върху опънатото въже, което, преминавайки през закованите в паветата на двора халки, поддържаше каруцата в хоризонтално положение. Отрязаното въже изхвръкна със свистене. Двуколката се наклони рязко и освободи пирамидата от бъчви, които полетяха напред като лавина.
Наемникът в двора бързо се отдръпна, скри се под скелето и успя да избегне бъчвите. Някои от тях се разбиха в стената и потекоха потоци вино. Но други удариха нестабилните опори, на които се държеше скелето. Те не издържаха и триетажната структура се сгромоляса със страшен шум, който удави виковете на нещастниците, затрупани под тоновете дърво. Парчета от мазилката се изкъртиха от фасадата на сградата. Вдигна се невероятен облак прах, който обхвана целия двор и се извиси до покривите…
… след това се стовари обратно върху побелелия декор и се възцари тишина.
Марсиак изумен гледаше настъпилия хаос. После, тъй като из квартала се чуха разтревожените викове на гражданите, той прибра рапирата и тръгна към Сесил. Покрита с прах, също като него, тя се беше свряла в един ъгъл.
Той клекна и обърна гръб на разрушенията.
— Свърши се, Сесил.
— Аз… Аз… Тези мъже — шептеше несвързано девойката.
— Всичко е наред, Сесил.
— Мъртви ли са?
— Да. Ето, хванете ръката ми…
Тя сякаш не чуваше и не разбираше нищо.
Той нежно настоя.
— Трябва да тръгваме, Сесил. Скоро…
Опита се да ѝ помогне да се изправи, когато прочете в очите ѝ внезапен ужас и разбра.
Един наемник беше оцелял.
Усещаше, че стои зад него и се готви да нападне. Знаеше, че няма време да се обърне, да стане, и още по-малко да извади рапирата си.
Погледна многозначително девойката, помоли се Богу тя да го е разбрала, и сякаш усети леко кимване… Бързо се отдръпна.
Сесил държеше пищова с две ръце и стреля.
Сферата на душата
1.
Мъжът не стъпваше на нозете си, висеше с цялата си тежест на окованите си китки. Леко се поклащаше и ноктите на пръстите му драскаха земята. Беше почти гол, само по панталони до коленете и скъсана риза, цялата в кръв. Същата кръв — неговата — капеше от сплъстените му коси, стичаше се от подутото му лице, бликаше от наранените му гърди, осветявани от факлите в помещението. Той едва дишаше, но беше жив: глухи стенания разтърсваха сгърченото му от болка тяло и розови струи обливаха счупения му нос.
Не беше сам в това мазе, превърнало се в преддверие на ада. Редом с него стоеше дебел колос, подгизнал от пот, който го удряше с желязна верига и го подлагаше на колкото брутално, толкова и безпощадно мъчение. Имаше и друг, едноок, който говореше и задаваше въпроси на кастилски диалект. Мургав, с ъглесто лице, той беше облечен в черна кожа, чак до ръкавиците и до шапката, която никога не сваляше. Превръзка, украсена със сребро, преминаваше над лявото му око, което несъмнено беше поразено от рансата. Болестта беше нанесла зловещите си поражения около орбитата, петното се разпространяваше към слепоочието и бузата и представляваше нещо като грапав морав орнамент.
Едноокият се наричаше Савелда и служеше на Черния нокът. Със спокоен глас той обеща хиляди изтезания на затворника, ако не получи от него очакваните отговори.