Не лъжеше.
Невъзмутим и решителен, лично ръководеше разпита и не се впечатляваше особено от упоритостта, с която измъчваният пазеше тайните си. Знаеше, че времето, болката и безнадеждността работят в негова полза. Знаеше, че жертвата му накрая ще проговори, както и най-здравата стена рухва под мощта на гюлетата. Щеше да се случи изведнъж, без предварителни симптоми. След поредния удар можеше да се очаква пропукване на ината.
С жест той спря замахването на палача.
После рече:
— Можеш ли да се сетиш какво винаги ме е учудвало?… Колко трудно душата излиза от тялото!
Безсилен, но в съзнание, изтезаваният остана ням. Подпухналите му клепачи бяха полупритворени над оцъклените очи. Алени съсиреци запушваха ушите му. Лиги, жлъчка и кръв се проточваха от подутите му и премазани устни.
— Ти например — продължи Савелда… — В този момент желаеш единствено да умреш. Стремиш се към това с цялата си душа, с цялото си същество. Ако беше в състояние, щеше да посветиш последните си сили на възможността да се пренесеш в отвъдното. Но това не се случва. Животът е тук, в теб, като пирон, дълбоко забит в дървото. Животът се подиграва с желанието ти. Той се подиграва с онова, което изпитваш, и няма никакво намерение да ти направи услуга, като те напусне. Упорства, ожесточава се, открива в теб тайни сили. Наистина, бавно изтича. Но ще е необходимо доста време, преди да остави на мира вътрешностите ти.
Савелда оправи ръкавиците си и опита здравината на кожата, като сви и отпусна юмруци.
— Да знаеш, че именно на него разчитам. Твоят живот, този вдъхнат в теб от Създателя живот, той е моят съюзник. Срещу него лоялността ти и смелостта ти са безсилни. За твое нещастие, ти си млад и здрав. Волята ще те предаде много преди животът да те напусне, много преди смъртта да те отнесе. Така е.
Мъченикът се опита да проговори, промълви нещо.
Савелда се приближи и чу:
— Hijo de puta!20
В този момент някакъв наемник слезе в мазето. Той спря на едно стъпало и като се наведе през парапета, рече на френски:
— Маркизът е тук.
— Ганиер ли? — учуди се едноокият. Той също говореше на френски, но със силен испански акцент.
— Да. Той иска да приказва с теб. Каза, че е спешно.
— Добре. Идвам.
— Ами аз? — запита палачът. — Какво да правя? Да продължавам ли?
С разкопчана риза, от която се виждаха потните му гърди, той размахваше кървавата верига. При този шум, пленникът се сгърчи.
— Не. Ще чакаш — отговори едноокият и пое нагоре по стълбата.
След влажния студ в подземието Савелда с удоволствие вдиша нощната свежест, която усети в къщата. Той прекоси стаята, където неговите хора спяха или убиваха времето си, като играеха на зарове, излезе в мрака и се замая от изпълнения с благоухание въздух. Голяма цветна градина заобикаляше дома.
Все така страшно елегантен, младият и красив маркиз Дьо Ганиер го чакаше на седлото.
— Той все още не е проговорил — заяви Савелда.
— Не идвам за това.
— Проблем ли има?
— Меко казано. Твоите хора са се провалили на улица „При фонтана“. Девойката се е измъкнала.
— Невъзможно.
— Един-единствен се върна, с разбита мутра и ранено бедро. От бръщолевенето му разбрахме, че момичето не е било само. Имало е някой с нея. И този някой е успял да се справи с цялата ни дружина.
Савелда се притесни и не знаеше какво да отговори.
— Поемам грижата да съобщя на виконтесата — поде Ганиер. — Що се отнася до теб, не се проваляй с пленника си. Той трябва да проговори.
— Ще проговори. Още преди да стане утре.
— Да се надяваме.
Благородникът смушка коня си и под лунната светлина, между два реда дървета, потегли в тръс по пътя, покрит с бял прах, който подковите на жребеца му вдигаха.
2.
— Тя си почива — каза Анес дьо Водрьой, излизайки от стаята. — Прави ѝ компания, искаш ли? И ме извикай, щом се събуди.
Избягвайки срамежливо да срещне погледа на баронесата, Наис изпълни поръчението и се вмъкна грациозно през открехнатата врата, която затвори безшумно.
Анес изчака малко и почти слепешката се насочи към стълбището. Не се виждаше нищо в ужасяващия коридор на не по-малко ужасяващия дворец на Ястреба. Всичко беше направено от сив, гол и гробовен камък. В стаите имаше немного и ниски прозорци, затворени с капаци и обковани с железни решетки. В коридорите и по стълбите минаващият трябваше да се задоволи с истински бойници, които в тази част на деня почти не пропускаха бледата светлина на зората. Обикновено хората носеха свещите със себе си и не ги оставяха да светят в празните помещения. Бояха се от пожари, но и правеха икономии — колкото и зловонна да беше, лойта струваше по-евтино и красивите свещи от бял восък бяха истински лукс. Но Анес занесе свещника в стаята.