Внимателно слизаше по стълбата, когато някой я извика.
— Анес — беше гласът на капитан Ла Фарг.
Тя не го беше забелязала и не знаеше, че той я чака, прикрит в мрака и мълчалив. Независимо че тялото му беше претърпяло много изпитания и сражения, изражението му на древен патриарх вдъхваше уважение: войнишка стойка, строго и набръчкано от годините лице, избръснат, изпълнен със сила и мъдрост поглед. Не беше свалил ботушите си, нито сивосинкавия си дублет, макар яката му да беше разкопчана. Затова пък беше без рапира и гологлав, гъстите му сиви коси искряха в тъмното.
Той се приближи до Анес, хвана я нежно за лакътя и я покани да седне до него на първото стъпало. Заинтригувана, тя се подчини, тъй като разбра, че кавалерът иска да разговаря с нея, преди да се срещне с останалите Остриета, чиито гласове долитаха от долния етаж. Полът и трийсетина години разделяха стария капитан от младата баронеса. Беше му трудно да преодолее естествените си усещания, а тя се боеше да му се изповяда. Но особена връзка, основаваща се на взаимно уважение и приятелство, ги свързваше, независимо от свенливостта им и различията между тях. Връзка, която можеше да се нарече обич като между баща и дъщеря.
— Как е тя? — запита Ла Фарг.
Той говореше тихо, като в дома на покойник.
Анес инстинктивно погледна през рамо към вратата на стаята, където спеше спасената от Марсиак девойка.
— Приключението, което е преживяла тази нощ, силно я е разтърсило.
— Довери ли ти се?
— Да. Ако може да ѝ се вярва…
— По-късно — прекъсна я Ла Фарг. — Сега бих искал да зная какво мислиш за нея.
Анес не беше успяла да се преоблече и все още носеше елегантната вечерна рокля, която сложи, преди да отиде с Марсиак при госпожа Дьо Сованж. Полите и фустите ѝ заемаха много място, но тя се отдръпна леко, за да награди капитана с нежния си поглед.
— Странен въпрос — рече.
Наведен напред, с лакти на бедрата и със скръстени ръце, той гледаше втренчено в някаква точка право пред тях.
— Освен останалите ти таланти, ти умееш да проникваш в душите на другите по-добре от когото и да било. И така, какво мислиш за нея?
Анес се обърна на другата страна, въздъхна, опита се да събере мислите си и да реши какво ѝ нашепва интуицията.
— Смятам… — каза тя. — Смятам, че девойката малко лъже и прикрива някои неща.
Невъзмутим, Ла Фарг кимна с глава.
— Смятам също така, че е родена в Испания — продължи Анес. — Или че е живяла там дълги години.
Следеше го с поглед и веднага забеляза реакцията му. Той свъси вежди, повдигна рамене и запита:
— Откъде знаеш?
— Испанският ѝ произход не се долавя в словата ѝ. Но подредбата на изреченията и словосъчетанията е типична за кастилския диалект.
Той отново се съгласи с нея, но този път се замисли и помръкна.
Замълчаха.
— Какво искате да знаете всъщност, капитане? — най-после запита баронесата с нежен глас. — Или по-скоро какво ви е известно?… Бях наблизо, щом Марсиак пристигна с тази девойка. Видях как я посрещнахте. Вие побледняхте…
Когато се върна от игралния дом, Анес откри, че дворецът на Ястреба е щедро осветен въпреки късния час, а Остриетата бяха развълнувани заради отвличането — по заповед от Кардинала — на Маланконтър от граф Дьо Рошфор. Унизен и съсипан, Лепра специално приличаше на буреносен облак и пиеше до забрава. След това Марсиак се появи с тази, която беше спасил след тежко сражение, и всички се струпаха около него.
— Все още не съм сигурен в нищо — каза Ла Фарг. — Иди при другите, моля те. И не им споменавай нищо за нашия разговор. Скоро ще се присъединя към вас.
Анес се поколеба, после стана и пое по стълбата.
Останал сам, старият капитан извади един медальон от дублета си, отвори инкрустирания капак и се втренчи в миниатюрния портрет. Ако не беше правен преди двайсет и пет години, човек би казал, че на него е изобразено новото и тайнствено протеже, което се появи в двореца на Ястреба.
След като се преоблече и свали грима си, Анес се присъедини към останалите в голямата зала, където пламъците в огнището даряваха повече светлина от бледите лъчи, прокрадващи се през ромбоидните рамки на прозорците.
Седнал на фотьойл близо до камината, Лепра мълчаливо изпразваше бутилка вино, изпънал ранения си крак на поставена пред него табуретка. Малко встрани Алмадес точеше рапирата си — три пъти от едната страна, после три пъти от другата, и така до безкрайност. Настанили се около масата, Балардийо и Марсиак се радваха на щедра кльопачка, която, куцук-куцук с дървения си крак, Гибо им беше приготвил по тяхно желание. Те пиеха, но гасконецът, все още развълнуван от приключението си, говореше повече, отколкото хапваше, докато ветеранът проявяваше такъв апетит, че едва ли на света имаше нещо, което можеше да го укроти.