— Мислех си, че съм изгубен — разпалено обясняваше Марсиак. — Хвърлих се на една страна, а тя хвана пищова с две ръце и — бум! — стреля. И улучи. Наемникът, който ми се нахвърли изотзад, се строполи с куршум в челото.
— Страхотен шанс — произнесе се Балардийо, преди да погълне хапка пастет, придружена от яка глътка вино.
— Съдба, приятелю! Съдба! Щастието спохожда смелите, както твърди латинската поговорка.
Събеседникът му го погледна с ококорени очи.
— Казал го е Вергилий — обясни Марсиак. — Ще рече, че човек трябва да живее, заобиколен от опасности.
Балардийо си помисли да се поинтересува кой е този Вергилий, но се отказа, а гасконецът забеляза Анес и разтревожено запита:
— Как е тя?
— Добре е. Спи.
— Хубава вест.
— Ами ти? Рамото ти?
Освен с треперещата девойка, Марсиак се беше върнал след незабравимата нощ с някои контузии и прах в косите, със самочувствието на победител и с улучено от куршум рамо.
— О, само драскотина — каза той и протегна ръка, облечена в чиста риза. — Почти нямаше кръв.
— Имал си късмет — с известна горчивина се произнесе Лепра от своя фотьойл.
— Никой не успява, ако късметът не е с него — рече Анес и седна зад голямата маса.
Тя взе чиния и като порови из ястията, я напълни с колбаси, студени меса и сирена, а Балардийо ѝ сипа чаша вино. Поблагодари му с поглед. Пристигна Ла Фарг, който възседна стол с лице към облегалката му, и без предисловие започна:
— Първо ти, Марсиак. Кажи ни какво знаеш за това момиче.
— Името ѝ е Сесил.
— И още?
— Това е всичко. Тръгнах по следите на Кастила, когото двамата с Анес открихме в игралния дом на госпожа Дьо Сованж. Кастила ме отведе до Сесил, на улица „При фонтана“. Той не остана там дълго и си тръгна на кон. Съдбата пожела да изпреваря мъжете, които, доколкото разбрах, имаха намерение да похитят Сесил — макар че тогава все още не знаех как се казва тя. Както и да е, реших, че не мога да ги оставя да осъществят пъкления си план. И ето.
— Какви бяха тези мъже?
— Наемни убийци. Получаваха заповеди от някакъв испанец, едноок, облечен в черни кожени дрехи, който беше толкова сигурен в успеха им, че не остана.
— Ще го разпознаеш ли? — попита Лепра.
— Непременно.
— Но никога не си го срещал.
— Не съм.
Ла Фарг осмисли получената информация, след това се обърна към Анес.
— Твой ред е.
Баронесата изпразни чашата си, преди да започне.
— Твърди, че името ѝ е Сесил Гримо. Миналата година живеела с баща си и с майка си в Лион. Сега обаче и двамата са починали, бащата от болест, а майката — от мъка по него. Останала без средства, Сесил отишла при по-голямата си сестра Шантал, която живеела скромно в Париж, изхранвала се като шивачка, но я приела на драго сърце…
— Живеела ли? — подчерта Лепра.
— Ще стигна и до това… С посредничеството на майстор на ръкавици, за когото Шантал понякога работела, тя се запознала с двама испански авантюристи, кавалера Д’Иребан и приятеля му Кастила. Влюбила се в първия и станала негова любовница. Срещали се тайно в малка къщичка в предградието Сен Мартен, за да могат далеч от хорските погледи да се насладят на пламенната си любов. Страстният им роман продължил няколко седмици, а след това те изведнъж изчезнали. Оттогава Кастила ги търси, а Сесил чака. Изглежда, че изпитанието ги е сближило.
— Доколко ги е сближило? — разтревожи се Марсиак и всички разбраха какво му стяга чепикът, тъй като Сесил беше много красива девойка.
— Струва ми се, че имаш галантен съперник насреща си — рече Анес и се усмихна. — Не подлежи на съмнение, че нощните ти геройства накланят везните в твоя полза…
— Въобще нямах предвид това!
— Добре де.
— Стига толкова! — намеси се Ла Фарг с непозната за нрава му строгост.
Но той бързо възвърна спокойния си тон, като се преструваше, че не забелязва многозначителните мимики, които останалите си разменяха.
— Каквото и да говорим — рече Балардийо, — историята е странна.