— Все пак не противоречи на онова, което Рошфор ни каза — отбеляза Лепра с известно съжаление.
Капитанът на Остриетата реши да продължи разговора и запита Анес:
— Какво знае Сесил за Д’Иребан?
— Почти нищо. Ако може да ѝ се вярва, нейната сестра изобщо не споделяла нищо на тази тема.
— А за Кастила?
— Не сме разговаряли за него. Зная само, че е запазил жилището, използвано за любовно гнездо в предградието Сен Мартен, в случай че кавалерът или Шантал се появят отново.
— Можеш ли да посочиш пътя дотам?
— Да.
— Кажи на Алмадес как да стигнем: той ще ме придружи, понеже се надяваме да намерим Кастила, който може би е по-наясно с тази история. Ти остани тук, за да измъкнеш всичко възможно от Сесил, след като се събуди. Колкото до теб, Марсиак, напълно заслужи да си починеш малко…
Тъй като се разбираше от само себе си, че Балардийо ще бъде там, където е Анес, оставаше да решат какво да прави Лепра. Ла Фарг се поколеба каква задача да му даде. Но старият мускетар го изпревари.
— Не се притеснявайте, капитане. Зная, че ще бъда безполезен, докато проклетият ми крак не оздравее. Ще остана на пост, докато ви няма.
Всички приеха нарежданията и тръгнаха да ги изпълняват.
Докато се приготвяха, Ла Фарг се върна в стаята си и написа кратко писмо, което грижливо скри. Анес го откри малко по-късно, когато почука на вратата на Сесил, размени тихо няколко думи на прага с Наис и ѝ повери посланието.
Баронесата се оттегли, без да бъде забелязана, и отиде да намери Балардийо.
— Приготви се — рече му тя далеч от любопитните уши на останалите.
— За какво?
— Наис ще излезе, вероятно след като капитанът и дружината му потеглят. Искам да я проследиш.
— Наис ли? Но защо?
— Ще видиш.
— Добре.
3.
След като пристигна на улица „Ясен поглед“ маркиз Дьо Ганиер скочи от седлото пред църквата „Света Богородица на Благата вест“ и завърза юздата на коня си на една халка. Беше рано сутринта и на площада нямаше много хора. Но елегантният благородник реши, че ще бъде по-разумно да повери жребеца с луксозната амуниция на някой от търговците на ракия, които от изгрев-слънце бродеха из Париж, викаха: „Пийнете си! Пийнете си!“ и продаваха малки чашки с алкохол, поглъщани с удоволствие от простолюдието в началото на тежкия работен ден.
Църквата беше смълчана, мрачна, влажна и празна. Както всички божии храмове по онова време, вътре нямаше пейки, а столове, наредени в един ъгъл, които човек можеше да наеме от портиера, натоварен да осигурява спокойствието и усърдно да гони просяците и уличните кучета. Ганиер премина между колоните и точно пред главния олтар застана редом със слаб младеж с избръснати бузи, бледа кожа и кристално сини очи. Мъжът не реагира, макар двамата да стояха рамо до рамо. С ботуши и с рапира на кръста, той носеше жълто-кафяв дублет и панталони от фин плат. Макар да не се молеше, беше се вглъбил в себе си, със затворени клепачи и шапка в ръка.
— Много съм учуден, че ви виждам тази сутрин — каза след малко маркизът.
— Нима съм пропускал някоя от нашите срещи? — отвърна Арно дьо Ленкур и отвори очи.
— Наистина не. Но до този момент не са ви арестували.
Няколко секунди бившият енсин в гвардията на Негово Преосвещенство остана безмълвен.
— Значи знаете — най-после промълви той.
— Очевидно. Как си представяте, че подобна новина може да ни се изплъзне?
— Не може, вярно е. Но толкова бързо…
— Ние сме навсякъде, Ленкур. Дори в Кардиналския дворец. Вие по-добре от всеки друг трябва да сте наясно с това.
— И в „Шатле“ ли, маркизе? И там ли?
Ганиер смръщи вежди.
— Там стените са… да кажем, по-дебели.
За минута замълчаха в ужасяващото убежище на тази безлюдна църква, която винаги призори беше използвана за тайните им срещи.
„Света Богородица на Благата вест“ отначало беше параклис, разрушен от войската на Католическата лига, когато Наварският крал, бъдещият Анри IV, обсади Париж през 1591 година. Сегашната църква, чийто първи камък постави кралицата Анна Австрийска, беше издигната на неговото място. Столицата отнемаше площи от предградията, тя вече беше стигнала до самия край на квартал Сен Дьони, близо до чертата на града, определена от Луи XIII. Само тясната новоизникнала уличка, от край до край в строежи, я разделяше от бастиона, намиращ се между Вратата на Рибния пазар и вратата „Сен Дьони“.
— Винаги съм бил верен слуга на Черния нокът — обяви Ленкур спокойно. — Лоялността ми е непроменена.