Вървейки с маршова стъпка, Балардийо разтръска глава.
— Добър войник! Добро, вярно куче, да!… И кого първо ще ударят с пръчката? Псето, а не господарката му!… Защото, не се съмнявай, Балардийо, тази история ще свърши зле, за твое голямо съжаление. Никой не действа безнаказано зад гърба на капитана и рано или късно ти…
Зает с мислите си, той блъсна силно един създател на пасквили, който падна и около него се разпръснаха изписани листове.
— Какво? — възмути се ядосано Балардийо. — Защо не гледаш къде вървиш? Това ли е новата мода в Париж?
Другият, тупнал на задника си, трудно започна да се надига. Той се питаше какво му се беше случило, и смаян установи, че бикът беше мъж, който, изскочил кой знае откъде, премина като вихър през него, докато той говореше на тълпата и размахваше листовете си — тъй като не смееше да се нахвърли директно срещу краля, обвиняваше Ришельо, че смазва народа с тежки данъци. Индивидът, внезапно появил се в живота на писача на пасквили, беше от онези, с които никой не би искал да се спречква. Без да е особено едър, той беше тежък, масивен, набит, при това червендалест и гневлив. И въоръжен с голяма рапира.
Но Балардийо, за огромно учудване на невинната си жертва, бързо премина от гняв към състрадание и съжаление.
— О, приятелю. Прости ми. Вината е моя. Ето, хвани се за ръката ми.
Писачът на пасквили беше не просто вдигнат от земята, а направо изстрелян нагоре.
— Приеми извиненията ми. Съгласен си, нали? Да? На добър час! Нямаш нищо счупено, надявам се… Бих ти помогнал на драго сърце да изчеткаш дрехите си, но бързам и обещавам да те черпя чашка ракия при следващата ни среща. Разбрахме ли се? Чудесно! Сбогом, приятелю!
Като изрече тези думи, Балардийо отмина, докато мъжът, все още олюлявайки се, с идиотска усмивка на устните, му махаше за довиждане с трепереща ръка.
Далеч напред, за щастие, Наис не беше забелязала нищо и той трябваше да побърза, за да не я изпусне от погледа си. След Новия мост тя пое по улица „Монетна“ до улица „Бетиси“, оттам навлезе в „Сухото дърво“, изкачи се по улица „Сент Оноре“, която никога не беше се струвала на Балардийо толкова дълга. Те преминаха пред голямата фасада на Кардиналския дворец, покрита със скелета, и стигнаха до улица „Гайон“ по която Наис сви. След построяването на новата градска стена, наречена „Жълтата канавка“, това бивше предградие, наскоро включено в столицата, се беше превърнало в квартал и се оказа непозната територия за Балардийо. Той видя за първи път сградите и строежите тук.
В началото на улица „Врабчова“ Наис прекоси голям портал, който отвеждаше към оживен двор, пълен с хора, а над него, в дъното му стърчеше странна кула, подобна на огромен гълъбарник. Пред входа имаше голяма табела: „Пощенска служба «Гаже»“.
— Пощенска служба „Гаже“ ли? — промърмори Балардийо и смръщи вежди. — Какво ли ще значи пък това?
Спря един минувач и то запита:
— Извинете, господине, каква е тази търговска сграда?
— Нали виждате. Това е пощенска служба „Гаже“.
Мъжът, забързан като всички парижани и високомерен като повечето от тях, продължи пътя си.
Усещайки, че побеснява, Балардийо наду бузи, въздъхна с напразната надежда да преодолее желанието да убие някого, настигна минувача с няколко бързи крачки, хвана го за рамото и го обърна към себе си.
— Мога да чета, господине. Какво още ще ми кажете?
Дишаше тежко, беше почервенял и очите му блестяха. Мъжът разбра грешката си. Леко побледня и обясни, че пощенска служба „Гаже“ предлагала услуги, изпълнявани от дракончета, че доставките били бързи и сигурни, макар и доста скъпи.
— Добре, добре… — прекъсна го Балардийо и го освободи.
За миг се поколеба дали да влезе, спазвайки необходимата дистанция, но предпочете да почака и да наблюдава — може би в крайна сметка Наис щеше да тръгне в друга посока. Не след дълго позната на стария войник физиономия излезе от пощенската служба „Гаже“.
Но това не беше Наис.
Оттам се появи Сен Люк.
5.
В изпълнената със селска атмосфера периферия на предградието Сен Дьони Ла Фарг и Алмадес лесно откриха посочения от Сесил дом. Той беше заобиколен от опасана с висока стена овощна градина, намираше се сред пейзаж от земеделски стопанства, пасбища, ферми, малки къщички и големи зеленчукови полета. Мястото беше очарователно, мирно и пасторално, при това на по-малко от четвърт левга от Париж. Селяните работеха на нивите. Стада от крави и овце пасяха. На изток, отвъд зелените простори, се виждаха покривите на болницата „Сен Луи“.