— Виждаш ли някого?
— Не — отговори испанският учител по фехтовка. — Струва ми се, че бяха само трима.
— Навярно са останали тук, за да се убедят, че огънят се е разпалил.
— Значи вътре е имало нещо, което е трябвало да изчезне.
С рапири в ръце те полетяха към къщата.
Доста стаи бяха подпалени, черен дим дразнеше очите и гърлата им, но опасността все още не беше чак толкова голяма, макар да изглеждаше късно да бъде изгасен пожарът. Докато Алмадес тръгна нагоре по стълбата към първия етаж, Ла Фарг се зае да изследва партера. Той преминаваше от стая в стая, не намери нищо и никого, накрая спря пред малка вратичка и точно в това време испанецът слезе при него.
— Горе има помещение с ракла, пълна с мъжки и женски дрехи. И също с театрални гримове.
— Да видим мазето — нареди капитанът.
Отвориха вратичката, слязоха по каменните стъпала и в полумрака откриха Кастила, полугол и кървящ, все така овесен на китките си, осъден да загине сред жаравата, която изпълваше къщата. До нозете му лежеше тежката верига, с която го бяха били.
Ла Фарг го държеше здраво, докато Алмадес го развърза. След това го отнесоха през партера далеч от пламъците, които вече обхващаха стените и атакуваха таваните. Положиха клетника на тревата край къщата.
Въпреки че беше ужасно омаломощен, Кастила се гърчеше, стенеше, шепнеше нещо. Сякаш напразно се опитваше да събере последните си сили, за да отправи важно послание. Ла Фарг се наведе и приближи ухото си до мълвящите му устни.
— Какво казва? — запита Алмадес.
— Не зная — отговори капитанът и приклекна. — Нещо като… „гаранегра“?
— Garra negra — промълви испанецът, който се досети, че изреченото е на родния му език.
Ла Фарг го погледна с очакване.
— Черният нокът — преведе Алмадес.
6.
Сен Люк скоро забеляза Балардийо.
Първо инстинктът му го накара да заподозре, че е следен от улица „Врабчова“ на излизане от пощенска служба „Гаже“. За да бъде сигурен, мелезът влезе в една хлебарница. Когато отново излезе на улицата, той с невинно изражение похапваше тарталетка, но използва момента да огледа околността през червените стъкла на очилата си. Така незабелязано, сред обикновените минувачи, съзря кръглото лице на Балардийо с изсечени черти.
Присъствието на стария войник го учуди, но не го изпълни с безпокойство. Очевидно Балардийо бе открил дирите му, следейки Наис, прислужничката в двореца на Ястреба. Несъмнено бе действал по нареждане на Анес. Оставаше да се разбере защо.
Предишния ден, завръщайки се от деликатна мисия, Сен Люк научи, че Остриетата отново са на своя пост и са под директното командване на Ла Фарг. Последният пожела да запази мелеза в запас и се бяха разбрали Сен Люк да чака заповедите му в пощенска служба „Гаже“. Тази идея му се хареса. Тя означаваше, че капитанът иска да съхрани един коз в джоба си и този коз беше той. Но коз срещу кого и в каква игра? Дали Ла Фарг се пазеше от някого в Кардиналския дворец, или може би от член на отряда на Остриетата? Сен Люк реши да не задава въпроси. Все пак нещо се мътеше и Анес дьо Водрьой очевидно се беше досетила. Затова и Балардийо се появи по петите на мелеза.
Носейки в джоба си писмото, което Ла Фарг му изпрати по Наис, Сен Люк пое с равна и спокойна крачка към кея на Сена и премина по него. След това по Новия мост и по елегантния площад „Дофин“ стигна до Съдебната палата. Реши да не пречи на Балардийо да го следи, и да се прави, че не го забелязва — за да не събуди подозрението му и най-вече за да успокои Анес, която като че ли танцуваше странно „па дьо дьо“ с Ла Фарг. Верността на мелеза към капитана беше огромна и палатата се оказа идеалното място за непредвидената игра на криеница. Някога седалище на кралската власт, сега тя приютяваше четиринайсет от двайсет и деветте съдилища в Париж. Така че тук беше най-важната съдебна инстанция в кралството и тя се разполагаше в ансамбъл от сгради, повечето от които бяха построени през Средновековието.
Сен Люк пое по улица „Бъчварска“ през врата, край която стърчаха две кулички. Вътре имаше два двора, от двете страни на църквата „Светия параклис“21. Левият двор беше този на Сметната палата: пълен беше с коне и каруци, съседните улици приютяваха много магазинчета, а по стените имаше афиши, на които се мъдреха имената и портретите на избягалите престъпници. Майският двор22 беше вдясно, водеше към стълба и галерия, от която се стигаше до Главното фоайе. То представляваше висока, огромна, прашна и шумна зала, с каменни стени след пожара от 1618 година. Тя гъмжеше от хора — адвокати, прокурори и клиенти, които разговаряха, спореха, често пъти викаха, дори стигаха до ръкопашни схватки в атмосферата на съдебни увъртания. Но просителите и служителите на закона в дълги черни роби не бяха единствените, които посещаваха мястото. Тук беше пълно с любопитни и клиенти, привлечени от двеста двайсет и четирите магазинчета, които бяха разпръснати из галериите и пасажите на палатата. Предлагаше се всякаква „галантерия“, а продавачите шумно привикваха купувачи: коприни, велур, дантели, дребни украшения за дома, бижута, ветрила, скъпоценни камъни, шапки, ръкавици, нагръдници за адвокатски тоги, книги, картини. Мнозина си определяха тук срещите. Елегантни персони се разхождаха. Красиви господа флиртуваха с дамите.
21
Готически храм, построен по заповед на крал Луи IX само за две години и осветен през 1248 г. Замислен е като хранилище на реликви — венеца на Иисус и част от кръста, на който е разпънат.
22
Майският двор е наречен така, защото чиновниците в съда винаги през май слагали тук високо дърво, украсено с цветя и гербове.