Най-накрая, без да вдига очи към пациента си, той запита:
— Откога знаеш?
Лепра се сепна, отначало изненадан, а после обезпокоен от въпроса.
— Какво да зная? — рече той, защитавайки се.
Този път Марсиак пресрещна погледа му. Гледаше строго и ставаше ясно, че не желае да повтаря питането. Старият мускетар откликна:
— А ти? Ти откога знаеш?
— От вчера — обясни гасконецът. — От първия път, когато се погрижих за раната ти… Забелязах, че кръвта ти е смесена с обатра. Тя беше прекалено много, за да не си наясно, че си болен от ранса.
Според Гален, древноримския лекар от Античността, чиито теории все още бяха в основата на западната медицина, човешката физиология произтичаше от равновесието между четирите телесни течности — хуморалната теория: кръв, жълта жлъчка, черна жлъчка, слуз. Преобладаването на която и да било от тези течности определя характера на индивида и темперамента му — сангвиник, холерик, меланхолик или флегматик. Всичко е добре, когато телесните течности са в хармонични количества, подходящи за организма. Но човек се разболява, щом някоя течност започне да преобладава. Нормалното ѝ количество трябва да бъде възстановено посредством кръвопускания, клизми и други прочиствания на тялото.
Бидейки авангардисти, лекарите от факултета в Монпелие — където Марсиак беше учил — установиха, че заболяването, причинявано от драконите, се дължи на пета телесна течност, характерна за тяхната раса: обатра. „Тя — твърдяха те — нарушава равновесието на човешките течности, една по една ги разваля и води до познатото ни болестно състояние.“ Техните колеги и традиционни опоненти от факултета в Париж не искаха и да чуят за обатра, тъй като Гален никъде не я споменаваше; а той не можеше да греши. Така че безплодните спорове между учените глави нямаха край.
— Болен съм от две години — каза Лепра.
— Прояви ли се голямата ранса?
— Не. Смяташ ли, че бих позволил някой да се приближи до мен, ако бях зара̀зен?
Марсиак избягна отговора.
— Голямата ранса може и никога да не се прояви — рече той. — Някои живеят с малката до смъртта си.
— Или ще ме връхлети и ще ме превърне в окаяно чудовище…
Гасконецът мрачно потвърди.
— Къде е петното? — запита той.
— Навсякъде по гърба ми. Вече стига до раменете.
— Покажи ми.
— Не. Безсмислено е. Никой нищо не може да стори.
Наистина, независимо дали лекарите от Монпелие бяха прави или не за съществуването на обатрата, рансата си оставаше нелечима през XVII век.
— Страдаш ли?
— Само се чувствам страшно изморен. Но зная, че болките скоро ще се появят.
Марсиак не намери какво да каже, и отново превърза бедрото на мускетаря.
— Ще съм ти задължен, ако… — започна Лепра.
Но не продължи.
Гасконецът стана и му се усмихна успокояващо.
— Не се тревожи — рече той. — Никога не съм полагал Хипократова клетва, тъй като не станах лекар, но тайната ти ще остане завинаги заключена в мен.
— Благодаря.
Стъпил здраво на краката си и продължавайки да се усмихва, Марсиак заяви:
— Добре! Сега ще отида да се убедя, че нашето протеже не се нуждае от нищо. Тъй като Наис излезе, може да наобиколя кухните и да ти донеса каквото искаш за хапване…
— Не, и така ми е добре. Струва ми се, че ще се опитам да поспя.
Като размисли, Марсиак реши, че е малко гладен, и се появи в кухнята. Там нямаше никой, той си взе пастет от черен дроб, извади комат от раклата за хляб и си устрои лека закуска в едно ъгълче на масата. Потенциално фаталната болест на Лепра го притесняваше, но като съзнаваше, че нищо не може да стори, се опитваше да не мисли за нея. Надяваше се само малко да му помогне, като споделя тайната му. Ако мускетарят искаше да поговори с някого за страданието си, той вече знаеше към кого може да се обърне.
Гасконецът отпиваше от чашата си, когато Сесил влезе и го поздрави.
— Добър ден, господине.
Той едва не се задави, но успя да цъфне в чаровна усмивка:
— Добър ден, госпожо. Как се чувствате тази сутрин? Мога ли да направя нещо за вас?
Тя беше бледа, с опънати черти, но си оставаше много красива. Може би слабостта и големите ѝ тъжни очи бяха великолепно допълнение към крехката ѝ хубост.
— Да, господине, търсех ви.
Марсиак предложи стол на девойката и изпълнен с внимание, седна до нея.
— Слушам ви, госпожо.
— Моля ви, казвайте ми Сесил — рече тя срамежливо.
— Добре… Сесил.