— Госпожо — започна той с тон, който се опитваше да я вразуми, — нищо не подсказва, че…
— А кой според вас е помогнал на дъщерята на Понтеведра тази нощ? — прекъсна го тя. — Нейният спасител не е паднал от луната, доколкото ми е известно? И е бил достатъчно умел, за да я отведе въпреки многото наемници!… Смелост, дързост, безстрашие: това са отличителните черти на Остриетата… Какво? Още ли се съмнявате?…
Беше кипнала прекалено силно — разбра това по предпазливото мълчание на благородника. За да се успокои, а може би и за да бъде сигурна, отвори едно скъпо ковчеже, поставено на кръглата масичка до нея. Оттам се появи Сферата на душата, тя я погали с върха на пръстите си и притвори клепачи.
Въздъхна и започна да обяснява:
— Направете си труда да помислите. Вие сте граф Дьо Понтеведра и знаете, че вашата избягала дъщеря — и може би заплашена от Черния нокът — се намира в Париж. Няма нещо, което Франция да откаже да изпълни за вас, като се има предвид колко важни са водените преговори. Не бихте ли потърсили помощ от Кардинала? И не ще ли пожелаете най-добрите му войници да бъдат мобилизирани?
— Така е — със съжаление призна Ганиер.
— А най-добрите са Остриетата.
— Вярвам ви.
— Най-после… Но колко лошо, че дъщерята на Понтеведра ни се измъкна! Какъв коз само щяхме да имаме срещу него!
— Може би все още не всичко е изгубено. Изпратих Савелда в дома на девойката, на улица „При фонтана“. Вероятно е намерил нещо и в най-лошия случай то ще ни е от полза.
— Великолепна инициатива. Така ръцете ни ще бъдат развързани да подготвим церемонията за тази вечер. Готово ли е всичко в замъка?
— Подготовката продължава.
— Нищо не бива да попречи на първите ни посвещавания, маркизе. Великата ложа няма да ни прости и най-малката грешка.
— Зная. Обаче…
Замислен, Ганиер не довърши изречението.
Но тъй като виконтесата го погледна и смръщи вежди, той продължи:
— Сега трябва да обсъдим друг деликатен въпрос, госпожо.
— Кой е той?
— Ленкур.
9.
Анес дьо Водрьой изруга през зъби, като намери празното скривалище на пода в стаята. Тя подозираше Сесил, че се е опитала да потули нещо в дома си, затова бързо и дискретно се озова там и претърси всяко ъгълче на малката къщичка. За тази цел нае носилка кресло, която минаваше празна по улица „Светите отци“, и нареди на носачите да я отведат в предградието Сен Виктор, на улица „Орлеан“, а след това да завият по улица „При фонтана“. Плати предварително, влезе, дръпна перденцата и усети, че я повдигат, а след това се остави на поклащането на ритмичния ход. Когато стигнаха на улица „При фонтана“, тя леко дръпна едното перденце, за да се опита да разпознае описаната ѝ от Марсиак къща и да разгледа околностите, без да рискува да бъде видяна. Не забеляза нищо обезпокоително. Нямаше никой. Спуснаха се по улица „Орлеан“, направиха голяма обиколка, за да влязат отзад, което ще рече през градината, далеч от недискретните погледи.
Ето че сега Анес се озова пред две очевидни неща. Първо, точно беше отгатнала намеренията на Сесил: тя криеше нещо в стаята си, нещо изключително ценно, за да иска да се върне там, независимо от опасността; готова бе да използва очарованието си, за да накара Марсиак да я придружи. И второ, някой беше изпреварил Анес.
Но кой?
Вероятно онези, които се опитаха да отвлекат Сесил…
Скривалището на пода не беше голямо и трудно можеше да се каже какво е имало там. Така че най-добре щеше да бъде истината да излезе от устата на заинтересованата девойка. Анес нямаше нищо против, че Остриетата — по волята на Ла Фарг — се бяха отнесли крайно внимателно със Сесил. Действително младата жена беше преживяла вълнуващи патила и никак не изглеждаше подготвена за подобни приключения. Но благодарността, която проявяваше към новите си защитници, не стигаше дотам да бъде напълно откровена с тях. Вече убедена в двойната игра на Сесил, Анес нямаше намерение да я толерира повече.
За всеки случай прерови цялата къща. Напразно. Когато отвори малката врата към градината, се сблъска с мъж в черно, въоръжен, съмнителен и повехнал, който — отначало не по-малко изненадан от нея — скоро се захили зловещо.
— Виж ти, виж ти — рече той със силен испански акцент. — Ето че пиленцето се е върнало в гнезденцето…
Анес разбра.
Тя носеше едноцветна рокля, кафяво наметало, широкопола шапка. Скромността на тоалета ѝ беше нарочно търсена: тъй като нямаше намерение да наема носилка, младата баронеса си мислеше, че след като напусне двореца на Ястреба, ще трябва да ходи пеша до целта, а после да обикаля около къщата, за да прецени обстановката. Така че искаше да остане незабелязана и затова най-добре беше да не изглежда нито богата, нито бедна. Но Сесил би могла да се облече по същия начин. Тя и Анес бяха млади, с разлика само от няколко години, красиви и с дълги черни коси. Ако едноокият никога не беше ги срещал, ако бе получил само бегло описание на Сесил, спокойно можеше да ги сбърка.