Анес се престори на много изплашена, както подхожда на беззащитна девойка, попаднала в ръцете на застрашаващ я враг.
Впрочем едноокият не беше сам. Съпровождаха го наемници с ужасяващ вид.
— Небето ми е свидетел — рече испанецът, — чието око беше поразено от рансата, която напредваше към бузата, — че не се надявах на такъв успех, когато идвах насам… Името ми е Савелда, Сесил.
— Какво желаете от мен?
— Все още не зная и не аз решавам. Само мога да ви обещая, че никой няма да ви стори зло, ако ни придружите безшумно и послушно. Е, Сесил? Ще бъдете ли достатъчно разумна?
— Да.
Няколко минути по-късно Анес пое по улица „При фонтана“ съпровождана от наемниците, а Савелда крачеше начело. Точно тук тя видя и разпозна Сен Люк: облечен в тъмни дрехи и с рапира на кръста, дискретно застанал на един ъгъл, той наблюдаваше сцената зад очилата си с червени стъкла.
Учудването на Анес беше толкова голямо, че тя едва не издаде вълнението си. Липсваше само мелезът, за да се съберат всичките Остриета на Кардинала, а Ла Фарг не беше съобщил никому за завръщането му. Но неговото присъствие тук не можеше да е случайно. Вероятно наблюдаваше къщата. Иронията беше в това, че двамата с Анес не се видяха по нейна вина: той не можеше да отгатне, че девойката е в носилката, когато тя минаваше по улицата, а след това заобиколи, за да влезе отзад, докато той следеше предната фасада.
Виждайки, че Анес е пленена, Сен Люк вече се готвеше да тръгне към нея и извади рапирата си — не беше се променил, нещата бързо щяха да бъдат разрешени и вероятно само Савелда щеше да представлява известен проблем. Но фалшивата Сесил го спря с поглед и се надяваше, че той ще я разбере.
Понякога да се хвърлиш във вълчата паст е най-добрият начин да намериш леговището на звяра.
10.
Потни, изцапани със сажди и кръв, Ла Фарг и Алмадес се върнаха по обяд, копитата на конете им изведнъж се разтропаха по павирания двор и вдигнаха шум, който измъкна двореца на Ястреба от тъжното му вцепенение. Двамата оставиха конете на чичо Гибо, дотичал толкова бързо, колкото му позволяваше дървеният крак, и бързо се изкачиха по каменното стълбище.
— Военен съвет! — извика капитанът, като влезе в голямата зала.
Прикованият към фотьойла заради раненото си бедро Лепра вече беше там. Марсиак пристигна на мига и в рамките на няколко секунди всички тръпнеха в очакване. Очевидно беше се случило нещо, което не търпеше отлагане, а Лепра и гасконецът се надяваха да научат какво е, докато Ла Фарг нетърпеливо крачеше напред-назад и накрая възкликна:
— Къде са другите?
— Анес излезе — каза Марсиак.
— Балардийо?
— Ето ме — обяви старият войник, докато влизаше.
Той току-що пристигаше, дори бе видял Ла Фарг и Алмадес да минават покрай него в тръс по улицата, докато се връщаше от Съдебната палата, където Сен Люк го остави.
— Излезе ли? — учуди се капитанът, мислейки си за Анес. — И къде отиде?
Въпросът беше насочен към Марсиак и Лепра, но вторият повдигна рамене: той не знаеше нищо.
— Да претърси къщата на Сесил — обясни гасконецът.
— Сама ли? — обезпокои се Балардийо.
— Да.
— Тръгвам натам.
— Не — разпореди Ла Фарг, видимо раздразнен. — Оставаш тук.
— Но, капитане…
— Казах, оставаш!
Балардийо се опита да протестира още, но Алмадес успокоително сложи ръка на рамото му.
— Анес знае какво прави.
Изпълнен с недоволство, старият войник се подчини.
— Марсиак — рече Ла Фарг. — Вратите.
Гасконецът изпълни нареждането, затвори всички изходи от залата и когато приключи, капитанът обяви:
— Намерихме Кастила. Измъчван и захвърлен почти умрял.
— Издъхна ли? — тревожно запита Лепра.
— Не. Но никак не е добре. Палачите не са го пожалили, а ние с Алмадес го спасихме в последния момент от пожара, който трябваше да го погълне. Веднага го пренесохме в болницата „Свети Луи“ която, за щастие, се намираше наблизо.