Погледът на Ганиер блестеше от възбуда. Затова пък виконтесата прояви само недоверие.
— Наистина ли?
— Тя сама се хвърли в ръцете ни, като се прибра в дома си точно когато Савелда се намираше там. Душите на Прастарите дракони бдят над нас, госпожо!
— Вероятно, да… Къде е тя сега?
— Със Савелда.
Виконтесата се намръщи.
Граф Дьо Понтеведра беше извънреден посланик на испанския крал. Тъй като той преговаряше с Франция за сближаване, каквото Черният нокът не желаеше, момичето представляваше много ценна плячка. Плячка, която трябваше да бъде пазена зорко.
— Когато Великата ложа на Испания научи, че дъщерята на Понтеведра е в ръцете ни — каза младата жена, — тя ще иска да я получи. Затова трябва да я скрием на сигурно място, извън Париж, където никой няма да я намери, без да се натъкне на нас.
Размисли и нареди:
— Савелда незабавно да я отведе в замъка „Торен“.
— Още днес ли? — разтревожи се Ганиер. — Но госпожо…
— Действайте.
Тогава мъжът в каретата се обади, без да показва лицето си:
— По желание на Понтеведра Кардиналът е свикал Остриетата.
Виконтесата се засмя.
Тя си мислеше, че сега вече е в състояние да провали мисията на Понтеведра, като застраши живота на дъщеря му. Но същото можеше да бъде използвано и с друга цел, която щяха да постигнат веднага. Отдаваше им се възможност да проверят колко дълбоки са бащинските чувства на посланика.
— Да съобщим на Понтеведра, че държим в плен дъщеря му и че ако иска да я види отново жива, трябва да прояви благоразположението си към нас. Първо трябва да го накараме да поиска от Ришельо веднага да разпусне Остриетата. Така ще измъкнем големия трън от петата си.
— Кой ще отнесе вестта на Понтеведра? — попита Ганиер.
Виконтесата помисли и стигна до бързо решение.
— Нали господин Дьо Ленкур иска да бъде посветен още тази вечер? Да ни покаже на какво е способен. Ще получи желаното, ако изпълни тази мисия.
След като Ганиер си тръгна, виконтесата се качи в каретата, която веднага потегли. Тя седна срещу този, когото маркизът не успя да види и комуто повери скъпоценното ковчеже.
— Това е Сферата на душата, нали? — запита мъжът и ѝ подаде ковчежето.
— Да. Без нея, нищо от онова, което ще се случи тази вечер, не би било възможно.
— Нетърпелив съм.
— Не се съмнявам. Но изпитанието е болезнено. И понякога — гибелно.
— Няма значение!
Изпълнена с доверие, младата жена се усмихна на господин Жан дьо Лонле, кавалера Сен Жорж, капитан на гвардейците на Кардинала.
Нямаше съмнение, че ако оживееше, той щеше да бъде изключително значим посветен от френската ложа на Черния нокът.
12.
Тъй като Ла Фарг все още не беше споделил с никого, че е призовал Сен Люк, появата на мелеза беше неочаквана, макар да не предизвика особена изненада. Първо, защото Остриетата не се чувстваха в пълен комплект без него. И второ, понеже беше независим, винаги се оказваше най-ефикасен, когато действаше в сянка и сам. Новината, която донесе, шашна всички. Без предисловия той я съобщи още в двора на двореца на Ястреба.
— Анес е отвлечена.
— Отвлечена ли? — възкликна Балардийо.
Обзет от гняв, той застрашително се отправи към Сен Люк, който не помръдна. Нито за да се защити, нито за да отстъпи. Трудно беше да го впечатли човек.
Ла Фарг обаче се намеси.
— Остави го да разказва, Балардийо.
Невъзмутим, мелезът започна обяснението си:
— Наблюдавах къщата по ваша заповед…
— Дома на Сесил — обясни капитанът на останалите.
— Несъмнено Анес е влязла отзад, тъй като не я забелязах. Същото се отнася и за мъжете, които се появиха с нея и я отведоха.
— Но какви са тези мъже, Господи! — възкликна Балардийо.
— Наемници — отвърна спокойно Сен Люк.
— И ти не се намеси!
— Не. Анес не искаше. Желаеше бандитите да я похитят.
— Откъде знаеш?
— Тя ме видя на улицата. Погледна ме и я разбрах.
— Голям си умник!…
— За разлика от теб.
— Какво?
Балардийо почервеня и пристъпи напред. Сен Люк го гледаше безстрашно. И каза:
— Добре ме чу.
— Стига толкова! — гневно се намеси Ла Фарг.
Лепра, който излезе на двора въпреки раненото си бедро, принуди Балардийо да отстъпи, като го хвана за ръката. Нямаше го само Марсиак, който отиде да търси Сесил в стаята ѝ точно в момента, когато се появи мелезът.
— Продължавай, Сен Люк. Какво се случи после?
— После ли? Нищо… Проследих ги, докъдето можах, но те яхнаха конете си. Аз бях пеша.