— Знаеш ли къде е отишла?
Гасконецът се засмя.
— Ако Анес беше тук, щеше да ви каже, че въобще не познавате жените, капитане.
— Добре, следвай интуицията си. Но скоро ще имаме нужда от теб.
— Няма да се бавя.
13.
През 1607 г. Кончино Кончини, италиански авантюрист, който заедно със съпругата си упражняваше такова влияние върху кралицата Мария Медичи, че тя го направи маркиз Д’Анкр и маршал на Франция, построи просторния дворец на улица „Турнон“. Алчен и неспособен, той беше ненавиждан от народа, който запали палата му за първи път през 1616 година, после и през 1617-та, след неговата смърт. Луи XIII живя там известно време, подир това настани свети Франциск Салски23, сетне го подари на един от фаворитите си и накрая отново го купи от него. Оттогава чак до 1748 година красивият дворец на улица „Турнон“ беше използван като резиденция на извънредните посланици.
По онова време изпращането на постоянни посланици все още не беше практика. В редки изключения в Европа имаше само временни посланици, които водеха специални преговори или представляваха кралете при тържествени случаи — кръщенета на принцове, годежи, сватби и други. Тези пратеници — винаги знатни благородници, които поддържаха бляскав вид на собствени разноски — след това се връщаха в страната си. Дипломацията все още не беше се превърнала в кариера.
В Париж посланиците и техните приближени бяха гости на краля в бившия дворец на маршал Д’Анкр. Изпратен от Филип IV Испански, граф Дьо Понтеведра пребиваваше там от няколко дни и се готвеше да остане колкото е необходимо, за да изпълни тайната си мисия. Какво си говореха графът и Ришельо по време на всекидневните им срещи — срещи, на които идваше лично и кралят? Из двора се носеха какви ли не слухове по тази тема и всеки твърдеше, че знае нещо или че се досеща. Истината обаче нямаше нищо общо с очакванията. Подготвяше се ако не съюз, то сближаване между Франция и Испания. Беше ли възможно подобно нещо? Ако да, то щеше в значителна степен да разтърси европейската политика и да повлияе върху съдбата на милиони люде.
Този ден граф Дьо Понтеведра се върна доста рано от Лувъра. Той пътуваше в луксозна карета, заобиколен от двайсетина въоръжени благородници, чиято задача беше колкото да го пазят, толкова и да издигат престижа му с броя и с елегантността си. В двореца на улица „Турнон“ той влезе сам в покоите си, с бърза крачка, отпрати слугите, отказа дори на камериера си да му помогне да свали брокатовия дублет и украсения със златни нишки портупей. Сипа си чаша вино и се отпусна в един фотьойл. Беше замислен, гризеше го безпокойство. Но не трудността на дипломатическите преговори вгорчаваше дните му и изпълваше с призраци нощите му.
Изскърца врата.
Посланикът стана, побесня и се готвеше да прогони начаса неканения гост, но се вкамени. Погледна към рапирата си, която, за съжаление, беше захвърлил надалече.
— Не се самоубивайте, господине — рече Ленкур, измъквайки се от хола.
Той насочи пищов към графа.
— Ако извикам за помощ, десет въоръжени мъже ще пристигнат тук на секундата.
— Също самоубийствен ход. Вие не ме познавате, но благоволете да ми повярвате, че ще ви уцеля право в челото от това разстояние.
— Вярно е, не ви познавам. Кой сте вие?
— Не съм убиец. Аз съм вестоносец.
— Кой ви изпраща?
— Черният нокът.
Висок, с горда осанка, посивели слепоочия и фин белег на скулата, посланикът изглеждаше много добре за петдесетте си години. Той не трепереше, но побледня.
— Виждам — добави Ленкур, — че сте отгатнали причината за посещението ми…
— Говорете, господине.
— Държим в плен дъщеря ви.
Понтеведра остана невъзмутим.
— Не ми ли вярвате? — запита го Ленкур след малко.
— И защо да ви вярвам? Чакам да ми представите доказателства. Имате ли някакво нейно бижу, което да ми покажете? Или може би къдрица от косите ѝ?
— Нито бижу, нито коса. Но мога да се върна с едното ѝ око…
Отново настъпи мълчание, а двамата мъже се гледаха втренчено, като всеки от тях преценяваше другия.
Посланикът пръв се предаде.
— Как е тя?
— В чудесно здраве, въпреки неудобствата на положението ѝ. В момента, докато говорим, я отвеждат под стража на сигурно място.
— Какво искате? Пари ли?
Ленкур се усмихна приветливо.
— Седнете, господине. На този фотьойл. Това ще ви отдалечи от масата, към която толкова ви се ще да се приближите, и от оставената на нея кама.
Понтеведра се подчини.
Вестителят на Черния нокът на свой ред се настани. На сигурно разстояние от посланика. И без да сваля дулото на пищова от лицето му.
23
Франциск Салски (1567-1622) е католически светец, роден в замъка „Сал“, на двайсет километра североизточно от Анси. Епископ на Женева, известен с трудовете си за духовния живот, основател на Ордена на сестрите на Посвещението на Дева Мария.