— Питай — усмихна се Дом. — Горя от нетърпение да обясня всичко за Гея, което възбужда любопитството ти.
— Защо? — попита веднага Тривайз.
— Защото вие сте почитани гости. Мога ли да чуя въпроса на Пел?
— При положение, че всеки и всичко тук участва в груповото съзнание, защо ти — като един елемент от групата — ядеш това, което очевидно е друг елемент?
— Вярно е! Но той се преработва. Ние трябва да се храним и всичко, което може да се яде — растения, животни, та дори и неорганичните подправки, — е част от Гея. От друга страна, нищо не се убива просто от любов към убиването и с ненужна болка. Мисля, че няма да се намери геянец, който да възвеличава приготвянето на нашата храна, защото никой не би ял, ако не трябваше. Не ти ли хареса хапването, Пел? Трив? Е, храната не е за удоволствие. Освен това, макар и погълната, тя остава и, в крайна сметка, също е част от планетното съзнание. Дотолкова, доколкото части от нея са включени в моето тяло, то ще има по-голям дял в общото. Когато умра, аз също ще бъда изяден, та било и от бактериите, дето предизвикват гниенето, и тогава делът ми ще е далеч по-малък. Но някой ден частици от мен ще станат частици от други, от много други човешки същества.
— Един вид превъплъщение на душите — подметна Пелорат.
— На какво, Пел?
— Говоря за оня стар мит, в който някои светове все още вярват.
— Не ми е известен. При случай трябва да ми го разкажеш.
— Но твоето индивидуално съзнание — продължи Тривайз, — всичко онова, което е Дом, никога няма да се сглоби отново.
— Разбира се че не, ала какво от туй? Аз пак ще бъда част от Гея, единствено това има значение. Сред нас се срещат мистици, които се чудят дали не трябва да предприемем мерки за развиване на груповите спомени от минали съществувания. Разумът на Гея обаче диктува, че такова нещо не би могло да се постигне по никакъв начин, а и не би служило за полезна цел. То само ще размъти днешното съзнание… Разбира се, с промяната на условията разумът на Гея също може да се промени, но не виждам това да стане в предвидимото бъдеще.
— Защо трябва да умираш, Дом? — попита Тривайз. — Погледни към своите деветдесет години. Не би ли могло груповото съзнание…
— Никога — Дом за пръв път се намръщи. — Аз мога да допринеса само толкова. При всеки нов индивид молекулите и гените се разбъркват и се получава нещо различно — нови таланти, нови способности, нов принос за Гея. Те ни трябват и единственият начин да ги получим е да отстъпим място. Направил съм повече от възможното, но дори и аз имам своята граница, която наближавам. Желанието да живееш, след като ти е изтекло времето, не е по-голямо, отколкото да умреш преждевременно.
Изведнъж, съзнавайки че е внесъл мрачна нотка във вечерята, той се надигна и като протегна ръце към събеседниците си, ги подкани:
— Трив, Пел, хайде да отидем в моето студио, където ще ви покажа някои от личните си предмети на изкуството. Надявам се, че няма да обвините стареца за малката му суета.
Поведе ги към друго помещение, където на кръгла маса лежаха купчина свързани по двойки опушени лещи.
— Това са проектирани от мен споделяци. Не съм майстор, но съм специалист по неодушевености, с каквито се занимават само няколко души.
— Мога ли да взема един? — попита Пелорат. — Чупливи ли са?
— Не, не. Ако искаш, тупни с тях по земята… Или по-добре недей. Сътресението може да притъпи зрителната острота.
— Как се използват, Дом?
— Слагаш ги на очите си и те прилепват. Не пропускат светлината. Точно обратното — спират я, въпреки че усещанията достигат до мозъка по очния нерв. По същество съзнанието ти се изостря и получаваш възможност да споделяш усещанията на други подобни фасетки. Тоест, ако погледнеш онази стена, ще преживееш онова, което тя самата изпитва към себе си.
— Възхитително — промърмори Пелорат. — Може ли да опитам?
— Разбира се, Пел. Вземи наслуки някой. Всеки споделяк представлява построение, показващо стената или който и да било друг наблюдаван от теб предмет в различен аспект на съзнанието му.
Пелорат постави чифт лещи на очите си и те моментално прилепнаха. Сепна се при допира и дълго стоя неподвижен.
— Като свършиш, постави ръцете си на двете страни на споделяка и ги притисни една към друга — обади се Дом. — Веднага ще излезе.
Пелорат го послуша, бързо примигна и разтри очите си.
— Какво изпита? — поинтересува се домакинът.
— Трудно е да се опише — отговори Пелорат. — Стори ми се, че стената трепти и блести, а на моменти сякаш се превръщаше в течност. Май се явяваха някакви ръбове и симетрията й се променяше. Аз… съжалявам, Дом, но не я намирам за привлекателна.