Някак си, помисли той с цялата горчилка, която беше способен да събере, Фондацията яко се бе вторачила в бъдещето. Хората бяха обладани от мисълта за Втората фондация и за своята съдба и нямаха нито време, нито желание да поглеждат назад в миналото, а на всичко отгоре се дразнеха от ония, които го правеха.
Понеже акълът им е толкова, разбира се, но той не беше в състояние сам-самичък да ликвидира глупостта. Може пък така да е по-добре. Ще придърпа към гърдите си като своя рожба голямото преследване на целта и някой ден ще го помнят като великия първооткривател на Важното.
Туй естествено означаваше (и Янов бе прекалено честен в интелектуално отношение, за да откаже да го приеме), че той също е погълнат от бъдещето — онова бъдеще, в което ще го признаят и в което ще бъде герой на равна нога с Хари Селдън. Всъщност ще бъде дори по-велик от него, защото как би могло откриването на хиляда години ясно предвидимо бъдеще да се сравнява с възкресяването на поне двадесет и пет хилядолетно загубено минало?
И ето че дойде денят, големият ден.
Харла Бранно бе казала, че той ще настъпи след появяването на изображението. Това бе единствената причина Пелорат да се интересува от Селдъновата криза, която от месеци бе окупирала всички умове на Терминус и почти всички учени глави във Федерацията.
На него му се струваше, че най-маловажното нещо е дали столицата на Фондацията ще остане тук, на Терминус, или ще бъде преместена някъде другаде. А сега, кризата вече бе отминала, той не можеше да си отговори със сигурност на чия страна е бил Хари Селдън и дали разискваният въпрос изобщо е повдигнат.
Стигаше му обаче и това, че Селдън се бе появил и днес беше големият ден.
Малко след два часа по пладне един автомобил спря на алеята пред неговия самотен дом току извън голямата ограда.
Задната врата на автомобила се плъзна настрани. Отвътре излезе един страж, сетне някакъв млад човек и после още двама стражи.
Пелорат бе впечатлен въпреки скептицизма си. Кметът не само знае за работата му, но и явно мисли, че е изключително важна. На човека, който щеше да бъде негов компаньон, бяха дали почетна стража, а на него самия обещаваха първокласен кораб, който съратникът му ще може да пилотира. Абсолютно ласкателно! Абсолютно…
Икономката на Пелорат отвори вратата. Младият човек влезе вътре и двамата стражи се настаниха от двете страни на входа. Янов видя през прозореца, че третият страж остана отвън и че пристигна и втори автомобил. Допълнителни стражи!
Объркващо!
Той се обърна да посрещне младия човек, който бе вече вътре в стаята и с изненада откри, че го познава. Беше го гледал на холопредаванията.
— Вие сте онзи съветник. Тривайз!
— Голан Тривайз. Точно така. А вие сте професор Янов Пелорат?.
— Да, да — рече Пелорат. — Значи вие сте човекът, с който ще…
— Ще пътуваме заедно — вдървено го прекъсна Тривайз. — Или поне така ми казаха.
— Но вие не сте историк.
— Не, не съм. Както споменахте, аз съм съветник, политик.
— Да, да… Че за какво ли питам? Историк съм аз, тъй че защо трябва да има и друг? Вие можете да пилотирате космически кораб.
— Да, за това доста ме бива.
— Е, то ни и трябва. Отлично! Боя се, че не съм от хората с практическо мислене, млади човече, така че щом сте тук, ще бъдем добър отбор.
Тривайз отвърна:
— В момента не съм завладян от изключителността на собственото си мнение, но ми се струва, че нямаме друг избор, освен да се опитаме да станем добър отбор.
— Тогава да се надяваме, че ще превъзмогна моята неувереност в космоса. Знаете ли, съветник, никога не съм бил там. Аз съм земеровен, бозайник, ако това е точният термин. Между другото, искате ли чаша чай? Ще накарам Клода да ни приготви нещо. Доколкото разбирам, в края на краищата има още няколко часа до отлитането. Аз вече съм готов. Имам всичко, което ще е нужно на нас двамата. Госпожа кметът бе изключително отзивчива. Просто е поразително как се заинтересува от проекта.
— Знаели сте за това, така ли? — попита Тривайз. — Откога?
— Кметът се свърза с мен — тук Пелорат леко се намръщи и започна да прави някакви пресмятания — преди две-три седмици. Аз бях очарован. А сега, като си изясних, че ми трябва пилот, а не втори историк, съм още по-очарован, че моят компаньон сте вие, драги приятелю.
— Две-три седмици — повтори Тривайз, леко замаян. — Тя е била готова през цялото това време. А аз… — и гласът му се загуби.