— Добре. Приемам. — Компор очевидно не бе особено заинтригуван и направи нова стъпка надолу. Невидимата нишка между двамата се опъна още повече. Тривайз протегна ръка, сякаш за да издърпа събеседника си пак нагоре по стълбите.
— Не разбираш ли значението, Компор? Ето ти тая огромна промяна, но ние не я възприемаме. В сърцата си искаме малката Фондация, ограничените в един свят действия, каквито са били някога — в епохата на железните герои и благородните светци, която завинаги си е отишла.
— Продължавай!
— Наистина го мисля. Погледни Палатата на Селдън. В началото, при първите кризи по времето на Салвор Хардин тя е била просто Крипта на Времето — малка аудитория, в която се е появявало холографското изображение на Селдън, и толкоз. Сега е колосален мавзолей, но има ли в него подвижни стълби със силово поле? Плъзгаща се пътека? Гравитационен асансьор? Не, съществуват само тези стъпала и ние се изкачваме по тях или слизаме надолу, както би се наложило и на Хардин. В странни и непредсказуеми времена от уплаха се държим здраво за миналото.
Той афектирано махна с ръка.
— Забелязва ли се някакъв структурен компонент от метал? Нито един. Не би и трябвало, понеже по времето на Салвор Хардин не е имало природен метал, за който да се говори, и почти не е бил доставян вносен. Когато сме строили тази грамада, дори сме инсталирали старата, порозовяла от годините пластмаса, та посетителите от другите светове да могат да спират и да си казват: „Галактико! Каква прекрасна древна пластмаса!“ Слушай, Компор, това е фалшификация!
— И в това ли не вярваш? В Палатата на Селдън?
— Както и в цялото й съдържание — рече Тривайз с яростен шепот. — Не вярвам, че наистина има някакъв смисъл да се крием тук, на края на света, просто защото нашите предци са го правили. Мисля, че трябва да сме навън, в центъра на всичко.
— Но Селдън казва, че ти грешиш. Планът му действа както трябва.
— Знам. Знам. И всяко дете на Терминус го карат да повярва, че Хари Селдън е формулирал някакъв план, че преди пет века е предвидил всичко, че е изградил Фондацията така, та да може да набележи определени кризи, и че холографското му изображение ще се появява в тези кризи и ще ни казва минималното, което трябва да знаем, за да продължим до следващата, като по тоя начин ще ни преведе през хиляда години история до мига, в който ще можем безопасно да изградим Втора и по-велика галактическа империя върху руините на старата порутена конструкция, дето се е катурнала преди пет и се е разпаднала напълно преди два века.
— Защо ми разправяш всичко това, Голан?
— Защото наистина мисля, че е срамота. Всичко е фалшификация. Или ако в началото е било истинско, сега е фалшификация! Ние не сме господари на себе си. Не ние сме тези, които следват Плана.
Компор изпитателно погледна другия.
— Ти и по-рано си говорил такива неща, но винаги съм смятал, че просто приказваш смехории, за да ме предизвикваш. В името на Галактиката, струва ми се, че сега действително говориш сериозно.
— Разбира се, че говоря сериозно!
— Не може да бъде. Или това е някакъв много сложен майтап за моя сметка, или ти си полудял.
— Нито едното, нито другото — поуспокоен, Тривайз пъхна палци в пояса си, сякаш вече не се нуждаеше от жестове, за да подчертае изблиците си. — Признавам, че съм разсъждавал на същата тема и по-рано, но онова беше само интуиция. Този фарс тук днес сутринта обаче ми изясни всичко и аз смятам на свой ред да го обясня на Съвета.
— Наистина си луд! — каза Компор.
— Добре. Ела с мен и слушай.
Двамата тръгнаха надолу по стълбите. Бяха останали само те — последните, които трябваше да слязат. И когато Тривайз леко мина напред, устните на Компор едва-едва помръднаха, за да хвърлят в гърба на другия едно беззвучно „глупак!“.
2
Кмет Харла Бранно призова сесията на Изпълнителния съвет към ред. В очите й не се виждаше никакъв признак за интерес към събранието, ала въпреки това никой не се съмняваше, че си е отбелязала всички присъстващи и онези, които още не са дошли. Сивата й коса бе грижливо оформена в прическа, която не беше нито подчертано женствена, нито пък имитираше мъжка. Тя просто си бе нейната прическа инищо повече. Нетърпящото й възражение лице не се отличаваше с красота, но пък и едва ли някой търсеше красота в него.
Харла Бранно бе най-способният администратор на планетата. Не беше блестяща като Салвор Хардин и Хобър Малоу, чиито дела даваха живот на първите два века от съществуването на Фондацията, и същевременно никой не можеше да я свърже с щуротиите на наследствените Индбъри, които бяха управлявали непосредствено преди времето на Мулето.