Хари въздъхна; раменете му се отпуснаха и той седна със скръстени крака на пода.
— Защо си мислиш, че бях разярен?
— Ами, божичко…
— Трябваше да ме оставиш да го убия. Това беше най-добрият ми шанс. Няма да мога да го спипам друг път насаме.
Зяпнах го смаяно.
Той сви рамене.
— Това нещо между мен и Болинджър назрява от доста време.
— Ти си го провокирал — изрекох слисано. — Ти си искал този бой!
— Крис, нещата са прости — или аз, или той. Ако аз лежах там на пода, сега нямаше да водя този разговор с теб. Нямаше да мога да водя никакви разговори.
— Зарежи тази мелодрама, Хари. Значи сте се сдърпали с този тип веднъж-два пъти и какво от това?
Той разсече въздуха с длан.
— Ти си Бизнесмен, Крис. А това е нещо между Работници. — Хари стисна юмруци и се вторачи в кокалчетата си, сякаш са разписки за неплатени сметки. — Болинджър е от гетата на Филаделфия. Ние се разбираме един друг.
— Не мога да приема това. Не мога да го приема. — Но докато казвах това, се улових как също гледам в кокалчетата му, които бяха покрити с белези като залепнали парчета от стара дъвка.
— Не е и необходимо да го приемаш. Ти си от друг, съвсем различен свят, Крис. Ето защо, когато се измъкнем от тази клоака, аз ще бъда велик Актьор, а ти — елфоподобен труп. — Той се изправи на крака. — Ти май смяташе да ми показваш колко велик си във ВП залата?
8.
Отне ми няколко минути, застанал до Хари в тясната му кабинка, за да му помогна да калибрира индукторите. Костюмът с обратна връзка е доста прост, предимно механичен е — стиска те, ръга те, разтърсва те и така нататък. Но с индукционния шлем човек трябва да свикне.
Той е базиран на същата технология, която използват директните зрители в залите на Студията за наблюдаване на Приключенията, за да споделят усещанията и преживяванията на Актьора в реално време. Калибрирането всъщност е доста простичък процес: настройваш шлема, докато на белия фон не се появи черна точка, която се разпъва в линия, която от своя страна се превръща в добре фокусирано изображение на логото на Студията. По аналогичен начин белият шум преминава в чист тон и така нататък. Във ВП залата даже е по-лесно, отколкото в Студията — тук на индукторите не им се налага да предават и миризма, а данните за докосванията, болката и кинестезията се управляват изцяло от костюма с обратна връзка.
Ала този вид калибриране става лесен едва след като си го правил няколко пъти; за всеки над определено равнище в кастовата стълбица се е превърнало в навик, но Хари беше Работник и разбира се, никога не беше стъпвал в Студията и през живота си не беше настройвал индукционен шлем. Това го правеше раздразнителен и сприхав. Накрая вече ме удряше на сляпо през ръцете — индукционните шлемове имат щитове върху очите, за да не пречи реалната гледка на нервосимулираната — и ме призоваваше да се разкарам.
Оставих го в кабинката и отидох на инструкторския пост: три широки пулта с клавиши, наредени един над друг, като при орган. Над главата ми висяха четири екрана, където ВП компютърът можеше да показва множество гледни точки, за улеснение на потенциалните зрители в празната в момента аудитория зад гърба ми.
Седнах в креслото, наведох глава над най-долния ред от клавиши и най-накрая си позволих да се разтреперя.
Веднъж четох някъде, че ставаш възрастен, когато започнеш да възприемаш бъдещата смърт като камъче в обувката: вече я усещаш при всяка стъпка. Не можех да се освободя от картината на тавана в коридора, какъвто би изглеждал на проснатия на пода Болинджър; не можех да спра да мисля за това колко лесно, почти безгрижно Хари можеше да му отнеме живота. Виждах себе си в Отвъдие, как вървя по една градска улица, и някакъв мъж изскача от странична уличка и забива нож в гърлото ми, без да каже нито дума, без да ми иска пари, без да ми крещи или заплашва, без да ми даде шанс да се защитя.
Никакъв шанс.
Чувал съм че петите на човек удрят в земята, че той се гърчи и се изпуска в гащите си, когато умира по насилствен начин. Аз чувствах това отново и отново, чувствах как моите пети бият по земята, усещах го много по-ярко, отколкото е в обикновените фантазии.
Когато започнах да работя с Хари, се усещах като дресьор, заел се да опитоми нов лъв. Ако не покажех страх, ако не провокирах с нещо рефлексите на хищника, щях да съм в безопасност. Даже се чувствах донякъде герой, гордеех се със себе си, струваше ми се, че чрез силата на волята си сам изковавам съдбата си. Можех да помогна на Хари, можех да победя Чандра и да поставя началото на своята все още неясно очертаваща се, но със сигурност славна актьорска кариера.