Выбрать главу

— Това не е вярн…

— О, я стига! Твоите гадости ми дойдоха твърде в повече. — Манекенът му пристъпи към мен. — Не е толкова обидно, че се мислиш за по-умен от мен. Това може дори да е истина.

Определено е истина, помислих си.

— Онова, което ме безпокои — продължи той, — е, че си мислиш, че си по-умен, защото си от по-висша каста. Мислиш си едва ли не, че ако изобщо съм имал поне малко мозък, съм щял да се родя в по-добро семейство.

— При теб всичко се свежда до кастите, нали? — нападнах го аз. Когато си имаш работа с Хари, е опасно да минаваш в отбрана; това събужда инстинкта му на убиец, както едно куче пазач може да подуши страха. — За всичко имаш един и същ отговор.

— Не се нуждая от отговори — отвърна той и се обърна, сякаш се канеше да си тръгне. — Нямам нужда да знам защо си се залепил за мен през последните една-две седмици; не ми пука дали това е някакъв опит на либерал от висша каста да покаже благосклонност към диво хлапе Работник, или курсова работа по антропология, или си си харесал задника ми. Това няма значение. Ти се опитваш да ме изиграеш и това ми писна. Мамка му, а най-досадното в цялата работа е, че ти си мислеше, че ще ти се получи.

— Знаеш ли — казах бавно, — образът ти на уличен хулиган започва да се пропуква.

— А?

— Защо все още си тук? Има значение колко внушително е едно оттегляне само ако наистина е оттегляне.

— Аха — промърмори той и посегна към клавиша за изключване на ръкава си, но аз бях подготвен за това; при последната си дума бях въздъхнал дълбоко, преминавайки на ментално зрение, и изпратих в ръката му импулс, който би парализирал и кон.

Той изпъшка.

— Още не съм готов да те пусна — казах.

Той отпусна ръката си и обърна към мен празното изражение на манекена; можех да си представя много добре смъртоносния блясък, който излъчваха черните му очи в момента.

— Не навлизай в тези води, Хансен. Не плуваш достатъчно добре.

— Спести си го, а? Аз не съм Болинджър — няма нужда да ме сплашваш, за да ми доказваш колко голям мъж си.

— Не се прави, че разбираш.

— Ще ти кажа какво разбирам. Разбирам, че ще се провалиш. Разбираш ли това ти? Ще се провалиш. Никога няма да видиш Отвъдие. Няма да станеш Актьор. До края на живота си ще бъдеш някакъв анонимен лайнен Работник. Винаги ще лижеш задниците на по-висшите касти — а за теб всеки е от по-висша каста, Хари.

Той сви рамене и се извърна. Знаеше или поне се досещаше, че казвам истината, но не можеше да се изправи срещу нея.

— Какво ти пука? Какво ти пука дали ще живея, или ще умра?

— Изобщо не ми пука какво ще стане с теб! — казах. — Пука ми какво ще стане с мен. Разбра ли? Да, ти си един вид курсова работа за мен. Чандра ме прикрепи към теб. И лично ми обеща, че ако не се дипломираш, никога няма да ме допуснат до изпитите!

— Тогава, предполагам, че имаш голям проблем — каза той и натисна бутона си за изключване, преди да успея да реагирам.

Манекенът му изчезна; аз останах сам във виртуалния свят, вторачен в мястото, където току-що беше стояла моята надежда.

9.

Не помня много неща от последвалата нощ.

Някъде в дъното на мозъка ми се пазят смътни спомени за това как отново и отново идвам на себе си, пробуден от мечтата си за Отвъдие, седнал в спалното си помещение или мотаейки се безцелно из смрачаващите се поляни на кампуса или из храсталаците, под лунната светлина.

Не можех да възприема случилото се; колкото и да си напомнях, че животът ми е приключил, отказвах да го повярвам. Не бях способен да се накарам да разбера, че наистина съм се провалил този път, че някакъв фундаментален дефект в моята природа е поставил на пътя ми преграда, в която съм си разбил мозъка.

Бях прекарал толкова часове в мечти за Отвъдие, че разумът ми машинално се обръщаше към тези видения въпреки студения факт, че никога нямаше да видя тези небеса, никога нямаше да вдишам този въздух, никога нямаше да се доближа до това да усещам как магията преминава през нервите ми — щеше да ми остане само бледата имитация, създадена от ВП костюма.

И всеки път, когато си спомнях, всеки път, когато изваждах това познание от размътените пластове на неподатливия си мозък, ми се налагаше да минавам отново и отново през цялата тази мръсотия, да ругая Чандра, Хари, баща ми, Консерваторията, Студията и себе си, докато най-накрая истината не ме цапардоса.

Аз самият си бях виновен.

Това е потискащо — да си само двайсетгодишен, когато за пръв път в живота си се изправиш срещу непреодолимо препятствие. Надарен по рождение както със способности, така и с висок произход, аз имах и богатство, и високо обществено положение, и физическа красота, бях умен и атлетичен; винаги намирах начин да получа това, което искам: дипломи, момичета, приятели, каквото и да е. Докато не намерих единственото нещо, без което не мога да живея.