Беше адски неподходящ момент за първия ми провал.
Бях допуснал фатална грешка с Хари, и най-лошото от всичко беше, че не можех да разбера какво е трябвало да направя, за да не допускам тази грешка. Наистина хиляди планове и идеи се изливаха от мозъка ми през тази нощ под звездите, сред студения егейски въздух, всички еднакво безплодни — трябвало е да направя това, сигурно съм можел да опитам онова, а защо не и това — докато не дойде сутринта, а аз така и не успях да заспя. Изтичах до стаята си само колкото да изпия на сухо две-три таблетки кофеин, после отидох на занятия, за да прекарам следващите няколко часа и следващите няколко дни, правейки се, че животът ми още не е свършил.
Поне нямах проблем да оставам буден в аудиторията. Не бих заспал дори ако ме ударят с камък по главата.
В един от тези безнадеждни, замъглени дни Чандра отново ме извика в кабинета си. Не помня какво ми каза и какво му отговорих; мисля, че в този момент ми беше останало единствено да блъфирам. Гледах подигравателно палача си, докато гласът на баща ми с презрение ми нашепваше съвети: „Не показвай слабост пред нисшите касти — чувах в главата си. — Майната му. Ако имаше поне малко мозък, щеше да се роди в по-добро семейство.“ Тази фраза продължаваше да кънти в главата ми, отново и отново.
На всичкото отгоре трябваше да живея с мисълта, че Хари ме презира.
По някакъв необясним начин това ме нараняваше едва ли не повече, отколкото всичко останало, взето заедно. Неговата сурова присъда ме глозгаше, както гладно куче гризе кокал. Може би защото бях свикнал с привързаността на равните ми и с уважението на онези, които стоят под мен; може би защото не можех да понеса мисълта, че един нищо и никакъв Работник си позволява да ме осъжда.
Може би защото усещах, че той е по-истински от мен.
Нещо в неговия Работнически живот, в неговия уличен живот, му даваше един вид мистична връзка с някакво ниво на съществуване, което аз можех да наблюдавам само отвън, през гравирано и матирано стъкло. Той беше прав: аз никога нямаше да разбера, не и наистина. Не бях сигурен дори дали искам да разбера.
Но бях сигурен, че мечтая за уважението му повече, отколкото за всичко друго, като изключим попадането ми в Отвъдие.
Още няколко дни изминаха в мъглата на самосъжаление от отвращение от себе си. Маниакално проверявах съобщенията си, надявайки се, че Хари е омекнал; но всичко, което намирах, беше хленченето на момичета, които се чудеха защо не им се обаждам. Аз самият не се опитвах да му звъня или да го издебвам на някое от занятията му — това щеше да изглежда твърде жалко, дори и за мен.
Една сутрин се събудих почти с предишната си решимост и без дори да закусвам или да взема душ, изтичах във фитнесзалата, смътно надявайки се, че може да заваря Хари там.
Не знам какво щях да му кажа, ако го бях намерил. Предполагам, че почти бях готов да падна на колене пред него, надявайки се, че жалката безизразност на следоперационната ми маска може да смекчи механичното му Работническо сърце.
Това би било глупаво; ако можех да мисля ясно, изобщо нямаше да доближавам фитнесзалата през тази сутрин. Преди обяд там се събираха неандерталците — да си размърдат мускулите и да подушат задниците си.
Разбира се, Хари го нямаше там. Той беше твърде умен и опитен, за да бъде спипан като младо зайче от вълчата глутница. А аз влетях, сякаш се намирам у дома си, и когато срещнах погледа на Болинджър, на дребните му червени и по мечешки гладни очи, осъзнах колко глупаво съм постъпил.
Тогава направих втората си грешка за тази сутрин: обърнах се и се опитах да изляза, без да бързам, демонстрирайки спокойна самоувереност. Макар че кръвта бучеше в ушите ми, не възнамерявах да показвам страх пред тези хипертрофирали тъпанари. Хари щеше да бъде по-умен — той би разбрал в каква неприятност се е забъркал.
Той щеше да се изстреля като опарена котка — и щеше да успее да избяга.
Вече бях минал колоните с канелюрите на арката, прекрачвах вратата на главната фитнесзала и се поздравявах с успешното си измъкване, когато една огромна ръка ме сграбчи за косата и ме блъсна в стената.