Коридорът се завъртя около мен; пред очите ми плуваха сиви петна. Болинджър се издигаше над мен като колос, като динозавър, невъобразимо могъщ. Половината от лицето му все още беше подута и лилаво-жълтеникава от ритника на Хари, а в очите му нямаше нищо човешко.
Плъзнах се надолу по стената, опитвайки се да нормализирам дишането си, а устните на Болинджър се изкривиха в подобие на усмивка.
— Хей, това не е ли Крис Хансен? — изрече той с престорено страхопочитание. — Радвам се да те видя, дребно педалче.
После той ме зашлеви, небрежно, сякаш по бащински, колкото да ме постави на мястото ми. Отворената му длан се стовари отстрани на врата ми и ме запрати да се търкалям по пода. Свих се на кълбо и останах да лежа, пъшкайки под градушката от звезди, изливащи се в главата ми.
— Пожелавам ти приятно пътуване — изрецитира той. — Обзалагам се, че това ти беше забавно, нали? Във всеки случай на мен ми беше. Още не мога да спра да се смея.
Той ме сграбчи отпред за туниката и ме вдигна от пода. Отново ме прикова към стената, изкарвайки въздуха ми. Сложи другата си ръка под брадичката ми и започна да извива главата ми назад. Туниката ми, която се беше врязала отзад във врата ми, се разкъса на раменете ми заради дърпането надолу. Задърпах ръката му, но я усещах като камък под безполезните си пръсти и го ударих безсилно в лицето с хилавата си собствена ръка и единственото, което бях способен да си помисля, беше, че всичките часове по ръкопашен бой при Толмън и всичките уроци на Хари, и цялата ми съобразителност, и остроумие, и интелектът ми, и рекордно високата ми оценка по Бойна магия за цялата история на Консерваторията, всичко, което съм и което някога ще бъда, всичко това сега се свеждаше до това колко издръжливи на опън са шийните ми прешлени. В момента най-важното нещо в цялата Вселена беше кое е по-здраво — моята шия или ръцете на Болинджър, и аз знаех, че не е шията ми. Вече чувах как във врата ми нещо пропуква и клокочи. Вълни на болка се спускаха чак до петите ми.
И грешах относно очите му: те не бяха по мечешки гладни. Сега виждах в тях безличен глад, абстрактна и студена страст.
Очите му бяха гладни като тези на Чандра.
Аз нямах нищо общо тук. Болинджър искаше да ме убие не заради самия мен, а за да докаже нещо на Хари и на себе си.
Бях извършил една-единствена глупост — един безумен, фатален акт. Когато бях застанал на четири крака зад него, се бях въвлякъл в ситуация, която не разбирах. И сега щях да умра заради това. Не можех дори да се моля за живота си — натискът на ръката му държеше челюстите ми сключени и ме оставяше без въздух.
Но внезапно натискът отслабна, можех да дишам отново и едва не рухнах под собствената си тежест, когато той ме пусна.
Отне ми няколко секунди, за да разбера какво се е случило. Наоколо се тълпяха хора и един инструктор — мисля, че беше Толмън, но не съм много сигурен — и Болинджър се смееше и се шегуваше с тях, безгрижно давайки си вид, че двамата с него просто сме се закачали. Инструкторът и неговата група студенти вероятно се бяха озовали в коридора точно навреме, за да ми спасят живота.
Някой ме попита дали съм добре и аз успях да изграча нещо от рода, че всичко е наред и Болинджър просто не си знае силата.
Можех да подам оплакване срещу него, но в коридорите системата за видеонаблюдение не е толкова съвършена, колкото в спалните помещения; ние стояхме в „сляпо петно“ и вероятно можех най-много да му издействам няколко дни допълнително натоварване на тренировките.
Когато всички отминаха в посока на фитнесзалата, Болинджър се наведе към мен и каза тихо:
— Ще те спипам, Хансен. Никой още не ми се е измъквал след нещо като това, което направи ти. Предай на онова педалче Майкълсън, че ще спипам и него. И ще ви покажа какво правим с такива като вас в Бойното училище.
В този момент ми хрумна една идея — дойде ми като внезапно развиделяване сред буреносни облаци, сякаш лъч слънчева светлина е озарил мозъка ми, и си помислих: „Да, защо не?“
— Да, ще му предам — отвърнах, ухилвайки се зад маската ми, и приливът на адреналин ме накара да забравя колко съм бил уплашен преди малко. — Ще му кажа, че наистина много искаш да му духаш.
И за част от секундата, докато думите ми се процеждаха през солидната двайнайсетпласова кост към ореховидния му мозък, аз го изритах в топките.
Той опули очи, сподавено изсъска нещо и се преви на две. Протегна ръка да ме сграбчи, но аз се изплъзнах и хукнах с всички сили. Той ме последва няколко крачки, но аз бягам бързо, а него го болеше. Нямаше никакъв шанс.