На разпита Пиърсън с добре изиграно стеснение си беше признал всичко. Разбира се, твърдеше той, нямало е как да знае, че Болинджър планира да направи нещо повече, отколкото просто да ме сплаши и унизи. Относно охранителната камера Пиърсън само беше свил рамене: „Явно нямам чак толкова големи познания по въпроса. Успял съм да изключа само светодиодния индикатор. Наистина много се изложих.“
Пиърсън произлизаше от семейство на Професионалисти; и двамата му родители бяха електроинженери. Той беше направил точно онова, за което го помолих — беше един от онези подлизурковци, които искаха да седят на масата ми, — а също така беше успял да хакне камерата и да направи наш собствен запис на случилото се.
От терминала със свободен достъп в библиотеката този запис беше изпратен в компютъра на Консерваторията, откъдето, без да оставя следи, беше изпратен на Бизнесмен Марк Вило, патрона на Хари, заедно с инструкции от Хари как да бъде използван този запис.
Хари, аз и Пиърсън съгласувахме историите си предварително и те не бяха чак толкова сложни, че да се оплетем в лъжите си; разговорите с разследващите дори не успяха да ме притеснят.
Стана малко по-различно, когато един ден дойде Социалната полиция.
Бяха четирима — един пълен взвод. Дойдоха при леглото ми в лечебницата, безлики и анонимни зад безформената си броня и огледалните си шлемове, и поред ми задаваха въпроси с гласовете си, изкривени до пълна безизразност с помощта на дигитализаторите във високоговорителите на шлемовете. Докато говорех с тях, бях по-уплашен, отколкото когато Болинджър се опитваше да вкара главата ми в стената на онази тоалетна.
Те изобщо не се интересуваха от това какво може да съм направил аз; събираха доказателства срещу Болинджър, за да го обвинят в насилствен междукастов контакт. Искът беше подаден от баща ми; той смяташе, че семейните ни адвокати могат да намерят вратички в устава на Консерваторията, според който тя е кастово неутрална територия. Ако успееха да го направят, Болинджър щеше да бъде екзекутиран.
Всичко, което Социалната полиция искаше да установи, беше дали Болинджър е знаел, че съм от по-висша каста. И нищо повече. Но аз едвам успях да кажа нещо пред тях. Те ме плашеха до смърт.
По време на целия разговор единственото лице, което виждах, беше моето собствено, изкривено и придобило зловещ изглед при отразяването си в техните сребристи маски. Те задаваха въпроси само на мен, никога не общуваха помежду си и гласовете на четиримата звучаха абсолютно по един и същ начин.
Аз винаги бях смятал, както и останалата част от човечеството, че маските на Социалната полиция са създадени, за да защитят самоличността на нейните агенти, така че тези агенти да могат да действат инкогнито и да се инфилтрират в редиците на обществените врагове. Самоличността на служителите на Социалната полиция никога не се обявяваше публично, нито един служител не се появяваше пред хората без сребристата си маска, безформената броня и гласовия дигитализатор, дори и в съда.
Децата обичат да си разказват истории, че дори съпругите и съпрузите на сопитата никога не узнават професиите на своите партньори; аз вече бях достатъчно голям, за да зная, че тези истории са страшно преувеличени, но сега усещах, че зад тях стои някаква скрита истина, сякаш земята под краката ми се е преместила и пред мен се е разкрила някаква нова гледка от неподозирана перспектива, която е накарала светлината на лампите в лечебницата да стане по-остра и миризмата на антисептиците върху кожата ми да се превърне в нещо зловонно и злокобно.
Улових се, че се чудя дали някъде в щаба на Социалната полиция няма стая, където сопитата могат да свалят маските си и да бъдат просто мъже и жени помежду си. Инстинктивно се съмнявах в това; дори и единствен миг на персонифициране по някакъв начин би подкопал тяхната власт — би отслабил непреодолимата магическа броня, която представлява тяхната анонимност.
Те продължаваха да ме притискат с въпроси за Болинджър, въртяха ме ту насам, ту натам, сякаш, ако ми задават достатъчно пъти един и същ въпрос, могат да получат отговора, който им трябва. А аз исках да им го дам, наистина исках, но истината беше, че не знаех дали Болинджър е осъзнавал, че съм от Бизнесменско семейство. Казвах им това отново и отново, а те продължаваха да ме преследват, сякаш са хрътки, а аз — елен. Накрая у мен се появи предизвикващото гадене усещане, че тяхната цел съвсем не е Болинджър, а искат да изтръгнат от мен лъжа, която могат да използват, за да го убият.