Истинското ми лице.
При вида му все още леко ме побиват тръпки.
— Аз съм елф — казвам си отново и отново. — Аз съм елф.
Известно време понаблюдавах и турнира на Бойния колеж. Гласът ми даваше тон на възторжените крясъци на студентите от Кочината, докато Хари със своя нетрадиционен начин на водене на бой преодоляваше противник след противник. Е, изгуби финалната битка, но когато поздравяваше победителя, върху окървавеното му лице имаше такава дива радост, сякаш самият той е станал шампион.
После се прибрах за една седмица вкъщи — за да видя баща ми и майка ми, по-големите ми братя и малката ми сестра, да се разходя по нивите на имението ни, да половя риба, да се помотая из кварталите на Малмьо, където бях израснал.
Да се сбогувам.
А после се върнах в Консерваторията, написах всичко това и ще го скрия така, че да бъде намерено някой ден и някой — може би баща ми, може би Хари, а може би аз самият — да го прочете и да го разбере.
Утре ще се прехвърля през Уинстъновия портал в Отвъдие, на свободен режим. Ще отида в Обетованата земя. А когато изминат две години, може да се появя в една от фиксираните точки за прехвърляне на Студията, за да се върна на Земята и да започна кариерата си на Актьор.
А може и да не го направя.
За две години в свободен режим могат да се случат много неща. Доста студенти загиват. Отвъдие е опасно място — особено за нас, които го познаваме само от разказите на другите. Някои от студентите изчезват и никой никога не ги вижда, нито пък чува нещо за тях.
Имам усещането, че точно това ще се случи и с мен.
Разбирате ли, всичко е заради Хари. Той се оказа по-умен, отколкото бях предполагал. Той беше прав: никога не бях искал на първо място да стана Актьор.
Исках да стана първороден магьосник.
Може би само се преструвам. Може би се заблуждавам. Може би ще умра, докато се опитвам да го направя.
И какво от това? Вече направих избора си и не виждам смисъл сега да си променям мнението.
Не мога да спра да мисля за изражението в очите на Чандра в онази сутрин, когато той започна всичко това. Не мога да спра да мисля за същата пустота и глад в мечешкия поглед на Болинджър. Прекарах много дни в търсене на свързващата ги нишка, отново и отново разглеждах всичко под различни ъгли, опитвайки се да разбера, и нещо не ми се връзваше… докато не видях същия поглед в очите на баща ми, когато пристигна рейс на Социалната полиция с нова партида Трудоваци за фабриката ни.
Имам предвид, това беше абсолютно същото, сякаш една и съща твар беше носила последователно трите лица като маски. В кошмарите си чувам шепота на някаква необятна, непознаваема сила, заспала погребана под скалите, чиито сънища проникват в нашия свят и превръщат хората в марионетки. В маски. Като огледалните маски на Социалната полиция.
Дълго мислех върху това какво представлява тази твар. Отначало ми се струваше, че това е само метафора: мит, който съм създал, за да обясня собствените си усещания. Сега не съм толкова сигурен в това. Мисля, че тази твар е носела и моето лице за малко — имам усещането, че Хари видя същия този абстрактен, безличен глад в очите ми, когато се приближих към него във фитнесзалата в деня на първата ни среща. Мисля, че затова ме и намрази от пръв поглед.
Той изби тази твар от мен в буквален смисъл — но това не ми попречи да използвам Болинджър по същия безмилостен, студен и безличен начин, но който Чандра беше използвал мен. Използвах го чак докато не стана неизползваем.
Предполагам, че това е навик. Предполагам, че така е устроен светът. Това е силата, която държи смазани механизмите на цивилизацията.
Но Хари… Е, тук нямаше нищо безлично — той мразеше Болинджър и в червата. Може би всичко се свеждаше до това в края на краищата. Хари и тази празна гладна твар, може би те са естествени врагове.
При Хари всичко винаги е лично.
Аз смятам да бягам и да се крия. Но Хари — не; усещам това всеки път, когато погледна към него. Той смята да нагази дълбоко и да се бори.
Усещам се странно, като пиша това — че признавам, дори и само пред себе си, че този дивак, този антисоциален Работнически главорез е по-добър човек от мен самия. И ето че отново стигам дотук: Хари не е дивак или антисоциален Работнически главорез.
Тоест той е такъв, но не е само това.
Не мисля, че дори мога да го изразя с думи. Той е Хари, това е всичко. Това е страшно много.
Опитах се да стана негов учител, а научих от него повече, отколкото той от мен.
Казах на Хари, че Актьорството е същото, като всеки ден да се връщаш отново в онази тоалетна, но не му казах, че за мен, Бизнесмена по рождение, всяко събуждане сутрин е, като да се връщам в онази тоалетна. Това е неизбежно, така е устроен животът на Земята.